Минаха покрай тях и влязоха в един покрит коридор със стъклени стени. Надзърна надолу и видя Манхатън. Разнасяше се музика, но тя нямаше представа, че това е Моцарт. За нея музиката започваше след десетия й рожден ден.
Жената в елегантния костюм отново се спря, усмихна се сдържано и заговори в някакъв скрит из дрехите й микрофон.
— Лейтенант Далас, господине.
— Пуснете я да влезе, Каро. Благодаря.
Каро отново притисна дланта си към гладко черно стъкло.
— Направо, лейтенант — покани я тя, когато панелът се отвори с плъзгане.
— Благодаря. — От чисто любопитство Ив я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и не можеше да се начуди как е възможно човек да се движи така грациозно на десет сантиметрови токчета. После влезе в кабинета на Рурк.
Както бе очаквала, кабинетът бе също така впечатляващ, както и останалата част от неговата централа в Ню Йорк. Независимо от зашеметяващата гледка, която се откриваше към Ню Йорк от три страни, най-впечатляващото нещо беше мъжът зад широкото, масивно бюро от абанос.
„Какво, по дяволите, има у него?“ — запита се Ив, когато Рурк стана и й се усмихна.
— Лейтенант Далас — каза той с едва доловимия очарователен ирландски акцент, — за мен е удоволствие, както винаги.
— Може да си промениш мнението, когато свърша.
Той повдигна вежди.
— От разстояние ли ще говорим? Кафе?
— Не се опитвай да ме разсейваш, Рурк. — Тя се приближи, а после, за да задоволи любопитството си, се поразходи из стаята. Беше голяма колкото летище и разполагаше с всички удобства на първокласен хотел: бар за автоматично обслужване, мек стол за релаксиране, окомплектован с виртуална реалност и възможност за настройка според настроението, и огромен стенен екран, който в момента не светеше. Вляво имаше баня с вана за подводен масаж. Цялото стандартно офис оборудване на най-последните технически постижения беше вградено тук.
Рурк я наблюдаваше с интерес. Възхищаваше се на начина, по който се движеше, и на хладните й, живи очи, които поглъщаха всичко.
— Искаш ли да те разведа наоколо, Ив?
— Не. Как работиш с всичко това… — И тя посочи огромната площ със стени от подсилено стъкло.
— Не обичам ограниченията. Ще седнеш ли, или ще се разхождаш?
— Ще остана права. Искам да ти задам няколко въпроса, Рурк. Имаш право на адвокат.
— Арестуван ли съм?
— Все още не.
— Тогава няма да безпокоя адвокатите. Питай, Ив.
Макар очите й да гледаха право в неговите, тя знаеше къде бяха ръцете му — мушнати небрежно в джобовете на памучните му панталони. Ръцете издаваха чувствата.
— По-предишната нощ — каза тя — между осем и десет часа вечерта. Можеш ли да докажеш къде си бил?
— Мисля, че бях тук до осем и нещо. — С уверена ръка той докосна дневника на бюрото си. — Затворих монитора си в осем и седемнайсет. Излязох от сградата и тръгнах с колата за вкъщи.
— Сам ли шофираше — прекъсна го тя, — или беше с шофьор?
— Сам. Държа една кола тук. Не мога да изисквам от служителите ми да се съобразяват с прищевките ми.
— Страшно демократично от твоя страна. — „И в същото време — помисли си тя, — страшно неудобно.“ Искаше й се да има алиби. — А след това?
— Налях си бренди, взех си душ, преоблякох се. Вечерях късно с една приятелка.
— Кога и с коя приятелка?
— Доколкото си спомням, пристигнах около десет. Обичам да бъда точен. Бях в къщата на Мадлин Монмарт.
За миг Ив си представи закръглена блондинка със страстна уста и бадемови очи.
— Актрисата Мадлин Монмарт?
— Да. И ако това може да помогне с нещо, мисля, че ядохме гълъби.
Тя не обърна внимание на сарказма.
— Нямаш ли свидетел за времето между осем и седемнайсет и десет часа вечерта?
— Някой от персонала може и да ме е видял, но тъй като им плащам добре, те са готови да говорят каквото им наредя.
Гласът му прозвуча рязко.
— Имало е още едно убийство.
— Лола Стар, лицензирана компаньонка. Някои от подробностите ще бъдат оповестени в пресата до един час.
— А други — няма.
— Имаш ли заглушител, Рурк?
Изражението на лицето му остана непроменено.
— Няколко. Изглеждаш изтощена, Ив. Цяла нощ ли си била на крак?
— Това е част от работата ми. Притежаваш ли швейцарски пистолет СИГ две-десет, производство 1980 година?
— Сдобих се с един такъв преди около шест седмици. Седни, моля те.
— Познаваше ли Лола Стар? — Тя бръкна в куфарчето си и извади снимка, която бе открила в апартамента на Лола. Хубавото, миниатюрно момиче сияеше, пълно с дръзка закачливост.
Рурк наведе поглед към нея, когато снимката се озова на бюрото му. Очите му трепнаха. Този път в гласа му се прокрадна нотка, която Ив определи като съжаление.