— Тогава на някой друг — прошепна той.
— Няма друг. — На мига осъзна как това би могло да бъде изтълкувано и тя се дръпна назад. — Не исках да кажа…
— Знам, че не искаше. — Устните му едва се извиха в усмивка, но в нея нямаше радост. — Но и за двама ни няма да има никой друг, поне за известно време.
Крачката, която тя направи назад, не беше отстъпление, а показваше дистанциране.
— Твърде много неща смяташ, че се разбират от само себе си, Рурк.
— Нищо подобно. Нищо не приемам наготово. Но ти само работиш. Повече, отколкото трябва. Вечерята ти изстина.
Тя беше твърде изморена, за да се противопостави, твърде изморена, за да спори.
— Ходил ли сте в апартамента на Шарън Деблас през последната седмица?
— Не, защо?
Тя го изучаваше внимателно.
— Защо изобщо някой би могъл да отиде?
Той не каза нищо, после осъзна, че това не беше тривиален въпрос.
— За да вземе нещо — предположи той. — За да се увери, че не е оставил никакви улики.
— Като собственик на сградата ти би могъл да влезеш така лесно, както и тук.
За миг стисна устни. Раздразнение, определи тя: раздразнението на един мъж, който е изморен да отговаря на едни и същи въпроси. Това беше дребен, но сигурен знак за неговата невинност.
— Да. Мисля, че това не би представлявало никаква трудност. Мастър кодът ще ми позволи да вляза вътре.
Не, помисли си тя, неговият мастър код не би проникнал през полицейската защита. Това би изисквало друг подход или поне експерт по защитата.
— Сигурно сте установили, че след убийството някой е влизал в апартамента.
— Така е — съгласи се тя. — Кой се грижи за защитата ти, Рурк?
— Използвам „Лоримар“ и за бизнеса си, и за дома си. — Той вдигна чашата си. — Така е по-лесно, тъй като компанията е моя собственост.
— Разбира се. Предполагам, че самият ти знаеш достатъчно по въпроса за защитата.
— Може да се каже, че тя е мое хоби. Затова купих и компанията. — Той нави на вилицата си малко спагети и я поднесе към устата й. Тя прие. — Ив, готов съм да призная всичко, само и само да залича това тъжно изражение от лицето ти. Но каквито и да са престъпленията ми, а те несъмнено са много, сред тях няма нито едно убийство.
Тя наведе очи и започна да се храни. Притесняваше се, защото той разбираше колко е нещастна.
— Какво имаше предвид, когато каза, че аз само работя?
— Ти обмисляш нещата много внимателно, претегляш всички „за“ и „против“, различните възможности. Ти не си човек на импулса и макар да съм убеден, че можеш да бъдеш прелъстена, ако моментът се изчисли точно и ако се подхожда правилно, това няма да е обикновено преживяване.
Ив го погледна.
— Това ли искаш да направиш, Рурк? Да ме прелъстиш?
— Това ще стане, Ив — отвърна той. — За съжаление не тази нощ. Има и нещо друго. Искам да открия какво те прави такава, каквато си. Искам да ти помогна да получиш онова, от което имаш нужда. А в този момент ти се нуждаеш от убиеца. Ти се самообвиняваш — добави той. — Това е глупаво и само те ядосва.
— Аз не се самообвинявам.
— Погледни се в огледалото — каза Рурк тихо.
— Нищо не можех да направя — избухна Ив. — Не можех да направя нищо, което да им попречи.
— Нима си длъжна да предотвратяваш събитията? Всичко, което се случва?
— Точно това трябва да правя.
Той наклони глава.
— Как?
Тя стана от масата.
— Като проявявам прозорливост. Като се появявам навреме. Като си върша работата.
Тук имаше нещо повече, разсъждаваше той. Нещо в нея я измъчваше. Той кръстоса ръце.
— Сега не го ли правиш?
Образите отново нахлуха в съзнанието й. Смъртта. Кръвта. Пропуснатото.
— Сега те са мъртви. — От това усети горчилка в устата си. — Трябва да е имало нещо, с което съм могла да ги спра.
— За да спреш едно убийство, преди да се случи, трябва да се озовеш в главата на убиеца — каза той спокойно. — Кой може да живее с тази мисъл?
— Аз мога — отвърна му тя. И това беше самата истина. Тя можеше да понесе всичко, освен провала. — Служи и защитавай! — това не е само фраза, това е обещание. Ако не мога да удържа на думата си, аз съм едно нищо. А аз не ги защитих. Мога да им служа само когато са мъртви. Дяволите да го вземат, та тя беше дете. Едно мъничко дете, което той наряза на парчета. Защото аз закъснях. Не успях да стигна навреме, а трябваше.
Докато си поемаше дъх, тя изхлипа и това я стресна. Притисна устата си с ръка и се преви на канапето.
— Боже! — беше всичко, което успя да каже. — Боже, Боже.
Той се приближи. Инстинктът му подсказа, че трябва да я хване здраво, вместо да я притисне към себе си.
— Ако не можеш или не искаш да говориш с мен, трябва да говориш с друг. Знаеш го.