— Мога да се справя. Аз… — Но не успя да продължи, защото той я разтърси.
— Какво ти коства това? — извика той. — А какво значение би имало то, ако го споделиш? Освободи се от него поне за миг.
— Не зная. — Може би това беше страхът, осъзна тя. Тя не беше сигурна дали можеше да носи значката си или оръжието си, или да се справи с живота си, ако си позволеше да се замисли по-надълбоко или да се поддаде на чувствата си. — Аз я виждам — каза Ив и пое дълбоко въздух. — Виждам детето, щом затворя очи или престана да се концентрирам върху онова, което трябва да бъде направено.
— Разкажи ми.
Тя се изправи, взе двете чаши с вино и се върна на канапето. Дългата глътка, която отпи, освободи пресъхналото й гърло и успокои изострените й нерви. Всичко се дължи на умората, каза си тя. Затова се чувстваше толкова отмаляла и не можеше да се справи.
— Позвъняването дойде, когато бях на половин пресечка оттам. Тъкмо бях приключила един друг случай и бях привършила с въвеждането на данните. Съобщението бе отправено към най-близкия участък. Семейното насилие — това винаги е мръсна работа, но аз бях на крачка от случая и затова го поех. Някои от съседите бяха наизлезли и говореха един през друг.
Сцената изплува пред очите й — като отлично направен видео запис.
— Една жена по нощница плачеше. Лицето й бе размазано и някакъв съсед си опитваше да превърже дълбоката рана на ръката й. Тя кървеше обилно, затова им казах да извикат бърза помощ, а тя непрекъснато повтаряше: „Той я е хванал. Той е хванал малкото ми момиченце.“ — Ив отново отпи. — Сграбчи ме, цялата обляна в кръв, пищеше и викаше, че трябва да го спра, че трябва да спася детенцето й. Трябваше да повикам подкрепление, но мислех, че няма време за губене. Изтичах по стълбите и още преди да стигна третия етаж, където той се бе заключил, аз вече го чувах. Беше обезумял от ярост. Стори ми се, че чух момиченцето да пищи, но не съм съвсем сигурна.
Затвори очи и отправи молитва това да не е било вярно. Искаше да вярва, че детето вече е било мъртво и не е усещало болката. Беше толкова близо, само на няколко крачки… Не, тя не можеше да живее с тази мисъл.
— Когато стигнах до вратата, приложих стандартната процедура. От един съсед бях научила името му. Извиках го по име, извиках името на детето. Предполага се, че ако използваш имена, това звучи по-лично, по-истински. Легитимирах се и им извиках, че влизам. Но той продължаваше да вилнее. Чувах как чупи вещи. Сега вече не чувах детето. Мисля, че бях наясно. Още преди да разбия вратата, аз вече знаех. Той беше използвал кухненския нож, за да я нареже на парчета. — Когато вдигна отново чашата си, ръката на Ив трепереше. — Имаше толкова много кръв. Тя беше толкова малка, но имаше страшно много кръв. По пода, по стената, той целият беше в кръв. Видях, че още капе от ножа му. Лицето й бе обърнато към мен. Личицето й с големи сини очи. Като на кукла.
За миг замълча, после остави чашата си настрани.
— Той беше твърде замаян и не съзнаваше какво прави. Тръгна към мен. От ножа му капеше кръв, ала той продължаваше да върви. Погледнах го в очите, право в очите и го убих.
— А на другия ден — каза Рурк тихо — ти се гмурна в разследване на убийство.
— Тестът беше отложен. След ден-два ще се явя. — Тя сви рамене. — Психиатрите, те ще си помислят, че това е от убийството. Аз мога да ги накарам да си помислят това, ако се налага. Но това не е вярно. Трябваше да го убия. Това мога да го приема. — Тя погледна право в очите на Рурк и знаеше, че на него може да каже онова, което не бе в състояние да каже пред себе си. — Исках да го убия. Може би дори имах нужда от това. Докато го наблюдавах как умира, си помислих: Той повече никога няма да направи това на друго дете. И бях доволна, че именно аз бях човекът, който го спря.
— Ти мислиш, че не си постъпила правилно.
— Зная, че не съм. Зная, че когато някое ченге получава удоволствие от ликвидирането на някого, нещо с него не е наред.
Той се наведе напред така че лицата им бяха близо.
— Как се казваше детето?
— Манди. — Преди да успее да се овладее, тя изхлипа. — Беше на три години.
— Щеше ли да се измъчваш така, ако бе успяла да го убиеш, преди да я беше хванал?
Тя отвори уста, после я затвори.
— Струва ми се, че никога няма да разбера.
— Права си. — Той положи ръката си върху нейната и видя как се намръщи и погледна надолу. — Знаеш ли, прекарал съм по-голямата част от живота си, ненавиждайки полицията — поради една или друга причина. Струва ми много странно, че при такива необикновени обстоятелства срещнах човек, когото уважавам и харесвам.
Тя вдигна поглед и макар че продължи да се мръщи, не отдръпна ръката си.