— Внучката ми може и да е била подведена — намеси се Деблас, — но тя не е поддържала връзки с хора като Лола Стар.
Значи сред проститутките има класово разделение, помисли Ив уморено.
— Все още не сме наясно дали двете са се познавали. Но сме почти сигурни, че са познавали един и същи мъж. И този мъж ги е убил. И двете престъпления са извършени по един и същ начин. Тръгваме оттук, за да открием убиеца. Преди, надяваме се, да е извършил ново убийство.
— Значи смятате, че ще го направи отново — подхвърли Рокман.
— Сигурна съм.
— Оръжието на престъплението — запита Деблас — същият тип ли е?
— То е част от начина, по който е извършено убийството — отвърна Ив. Нямаше да каже нищо повече. — Има основни и безспорни сходства между двете убийства. Няма съмнение, че човекът е един и същ. — Поуспокоена, Ив отново стана. — Сенаторе, никога не съм познавала внучката ви, но се чувствам лично засегната от убийството. Аз съм по следите му. Това е всичко, което мога да ви кажа засега.
Той я изгледа и видя повече от онова, което бе очаквал.
— Много добре, лейтенант. Благодаря за посещението.
Ив тръгна да излиза заедно с Фийни. В огледалото зърна, че Деблас прави знак на Рокман. Тя изчака, докато излязат навън.
— Това копеле ще ни проследи.
— Какво?
— Кучето-пазач на Деблас. Ще тръгне по петите ни.
— Защо смяташ така?
— За да разбере какво ще правим, къде отиваме. Защо се следи човек? В транспортния център ще му избягаме — каза тя на Фийни и махна на едно такси. — Наблюдавай го внимателно и виж дали ще те проследи до Ню Йорк.
— Да проследи мен ли? А ти къде отиваш?
— Аз ще последвам инстинкта си.
Не беше трудно за изпълнение. Западното крило на терминала на Националния транспортен център винаги беше истинска лудница. В час пик, дори и нещо по-лошо. Тогава всички заминаващи на север пътници бяха отклонявани в линията за сигурност от компютърни гласове. Совалките и маршрутните самолети щяха да бъдат претъпкани.
Ив просто се изгуби сред тълпата на едно кръстовище, където хората се отправяха на юг, и взе подземната железница към Вирджиния.
След като се озова в метрото, без да обръща внимание на тълпите, устремени към крайградските си убежища, тя извади джобния си справочник. Поиска адреса на Елизабет Баристър и указания как да стигне до него.
Досега инстинктът я бе водил безпогрешно. Бе улучила точно метрото, което й трябваше, и сега щеше да направи само една смяна в Ричмънд. Ако късметът не й изневери, щеше да приключи всичко и да се върне в апартамента си за вечеря.
Опряла брадичка на юмрука си, тя си играеше с копчетата на видеоекрана. Канеше се да прескочи новините — нещо, което вече бе превърнала в свой навик, когато на екрана проблесна познато лице.
Рурк, присви очи тя. Този приятел със сигурност продължаваше да й се набива в очите. Със стиснати устни тя включи звука и постави приемника в ухото си.
— … в този международен проект, който ще струва няколко милиарда долара, „Рурк индъстрийс“, „Токаямо“ и Европа ще си подадат ръце — обяви говорителят. — Това отне три години, но изглежда, че колкото по-вече се дискутира, с толкова по-голямо нетърпение се очаква да започне строежът на курорта „Олимпъс“.
Курортът „Олимпъс“, разсъждаваше Ив и се опитваше да си спомни. Някакъв първокласен скъп рай за отдих, припомни си тя. Бъдеща космическа станция, построена за удоволствие и развлечение.
Тя изсумтя. Дали не беше типично в негов стил да прекарва времето и да харчи парите си за скъпоструващи начинания?
Ако не се провали, предположи тя, със сигурност ще умножи състоянието си.
— Рурк, бихте ли отговорили на един въпрос, господине?
Тя видя как Рурк слиза по мраморните стъпала и повдига вежда, когато репортерът го спря.
— Бихте ли казали защо сте отделили толкова много време, пари и усилия за този проект — за който злословниците твърдят, че никога няма да стартира?
— Стартиране е точната дума за съдбата на този проект — отвърна Рурк. — В известен смисъл. Питате защо. Защото от „Олимпъс“ ще направя един истински рай за почивка. Не се сещам за нещо друго, което повече да заслужава време, пари и усилия.
Ти не би го направил, реши Ив и вдигна поглед тъкмо навреме, за да не изпусне спирката си. Втурна се към вратите, като проклинаше гласа на компютъра, който я предупреждаваше да не тича, и направи смяна за „Форт Ройъл“.
Когато отново слезе на земята, валеше сняг. Нежни, лениви снежинки се сипеха по косата и раменете й. Пешеходците с тежките си стъпки ги превръщаха в каша по тротоарите, но когато намери едно такси и му каза накъде да кара, тя откри, че бялата фъртуна е много живописна.