— Разбирам. — Елизабет скръсти ръце и се застави да мисли като адвокат. — Вие допускате, че като нейна майка, като жена, която би могла да споделя някои от нейните възгледи, Шарън може да е говорила с мен за някои интимни подробности от своя живот. — Независимо от усилията, които полагаше, очите на Елизабет помръкнаха. — Съжалявам, лейтенант, но това не е така. Шарън рядко споделяше с мен. Най-малко за своята работа. Тя беше… отчуждена от баща си и мен. Всъщност, от цялото семейство.
— Дали е имала любовник — някого, с когото да е била обвързана лично? Човек, който би могъл да я ревнува.
— Не. Мисля, че такъв нямаше. Шарън се отнасяше… — Елизабет пое въздух спокойно — … с пренебрежение към мъжете. Вярно е, че я привличаха, но дълбоко в себе си ги презираше. Тя знаеше, че те я харесват. Знаеше го от много ранна възраст. Но тя ги смяташе за глупаци.
— Обикновено професионалните компаньонки се проучват много щателно. Едно нехаресване, още повече презрение, както се изразихте, е достатъчна причина да се откаже издаването на лиценз.
— Тя беше много хитра. Пожелаеше ли нещо в този живот, винаги намираше начин да го получи. Освен щастието. Тя не беше щастлива — продължи Елизабет и преглътна бучката, която сякаш постоянно засядаше в гърлото й. — Вярно е, че я разглезих. Единствено себе си мога да виня за това. Исках повече деца. — Тя притисна устата си с ръка, докато реши, че устните й са престанали да треперят. — Философски се противопоставях на повече деца, а и съпругът ми имаше ясно виждане по този въпрос. Но това не спря желанието ми да искам деца, които да обичам. Премного обичах Шарън. Сенаторът ще ви каже, че я задушавах от любов, глезех я, угаждах й. Той може би ще излезе прав.
— Бих казала, че майчините чувства са ваше право, не негово.
При тези думи в очите на Елизабет пробяга усмивка.
— Така е. И грешките бяха мои. Както и на Ричард, макар да я обичаше не по-малко от мен. Когато Шарън се премести в Ню Йорк, ние непрекъснато се карахме с нея по този въпрос. Ричард я умоляваше. Аз я заплашвах. И така я отблъснах от себе си, лейтенант. Тя ми казваше, че не я разбирам, че никога не съм я разбирала и че виждам само онова, което ми се ще, за разлика от начина, по който гледам в съда. Но за нещата в собствения ми дом съм оставала сляпа.
— Какво е искала да каже с това?
— Че съм по-добър адвокат, отколкото майка, предполагам. След като тя замина, аз се почувствах засегната. Отдръпнах се, напълно уверена, че тя ще се върне. Но това, разбира се, не стана.
Тя се умълча за миг, потънала в съжаление.
— Ричард отиде да я види един-два пъти, но освен дето се разстройваше, от това друга полза нямаше. Оставихме нещата на собствената им инерция, оставихме я сама. До неотдавна, когато почувствах, че трябва да подновим опитите си.
— Защо неотдавна?
— Годините минават — промърмори Елизабет. — Надявах се, че ще се умори от този начин на живот, че ще й домилее за семейството. Преди около година отидох да я видя, но това само я ядоса. Отначало взе да се оправдава, а после направо да обижда. Ричард, макар и да се бе примирил, сам предложи да поговори с нея. Но тя отказа да се срещне с него. Дори Катрин се опита — промърмори тя и разтърка разсеяно болката между очите си. — Тя се отби при Шарън само преди няколко седмици.
— Госпожа Деблас е ходила в Ню Йорк, за да се види с нея?
— Не точно. Катрин беше там във връзка със събирането на средства за един фонд и си беше наумила да поговори с Шарън. — Елизабет стисна устни. — Аз я помолих да го направи. Нали разбирате, когато се опитах да подновя връзките, Шарън бе загубила интерес. Бях я изгубила — каза Елизабет тихо — и твърде късно бях направила стъпка за връщане назад. Надявах се, че Катрин би могла да помогне, тъй като е от семейството, но не й е майка. — Тя отново погледна към Ив. — Вие мислите, че е трябвало аз сама да отида отново. Това беше моя работа.
— Госпожо Баристър…
Но Елизабет поклати глава.
— Права сте, разбира се. Но тя отказа да ми се довери. Помислих си, че трябва да уважа желанието й за уединение, както бях правила винаги. Никога не съм била от онези майки, които надничат в дневника на дъщеря си.
— Дневник ли? — Нещо трепна у Ив. — Нима е имала дневник?
— Тя винаги си е водила дневник, още от дете и редовно сменяше паролата.
— И като по-голяма ли?
— Да. Връщаше се към него от време на време, шегуваше се за тайните, които пазела, и хората, които познавала. Те щели да бъдат ужасени от написаното за тях.
В описа нямаше личен дневник, спомни си Ив. Такива неща могат да бъдат с големината на женски палец. Ако криминалистите са го пропуснали първия път…