Ив наблюдаваше техниците през стъклената стена, докато нахлузваха шлема върху главата й.
И тогава започнаха игрите.
Нагласиха я до седнало положение и я потопиха във виртуалната реалност. Виртуалната реалност я постави в една кола, по време на преследване с висока скорост. В ушите й експлодираха звукове: писъкът на сирени, виковете на противоречиви заповеди от пейджъра върху контролното табло. Виждаше, че това е една обикновена полицейска част в пълно въоръжение. Колата караше Ив и тя трябваше да се отклонява и маневрира, за да избегне пешеходците, които виртуалната реалност изпречваше на пътя й.
В една част от мозъка наблюдаваха жизнените й функции: кръвно налягане, пулс, дори количеството пот, което се стичаше по кожата й, слюнката, образуваща се и изсъхваща в крайчеца на устата. Беше горещо, почти непоносимо горещо. Тя избегна на косъм една товарна кола, която с грохот се движеше по пътя й.
Ив разпозна мястото. Старите пристанища в източния край. Можеше да долови миризмата: вода, развалена риба и докерски труд. Случайно попаднали хора, облечени в униформените си сини комбинезони, търсеха милостиня или някой да ги наеме на работа, поне за един ден. Тя профуча край една такава група, докато те се блъскаха пред центъра за безработни.
„Субектът е въоръжен. С автомат и ръчен експлозив. Търсен е за грабеж и убийство.“
Страхотно, помисли си Ив, докато завиваше след него. Дяволски добре. Тя удари с юмрук по ускорителя, завъртя волана и при лекия удар в бронята на преследваното превозно средство се посипа дъжд от искри. Когато той стреля, край ухото й избухна пламък. Собственикът на малък ресторант край пристанището се гмурна във водата, за да се скрие, заедно с неколцина от клиентите си. Наоколо се разхвърча оризова юфка и се разнесоха ругатни.
Тя отново удари целта — този път по-силно — и нареди подкреплението й да направи маневри, за да го притиснат натясно.
Този път колата на преследвания се разклати и се наклони на една страна. Докато той се мъчеше да овладее колата, тя го блъсна и той спря. Тя извика дежурните думи, с които се представи като полицейски служител, след това, втурвайки се вън от колата си, му отправи предупреждение. Той излезе, стреляйки, а тя го повали на земята.
Едва си бе поела дъх, когато техниците я прехвърлиха в нова сцена. Писъците, писъците на малкото момиченце, яростните викове на мъжа, негов баща.
Бяха го възстановили съвсем точно, с помощта на собствения й доклад, картини от мястото на престъплението и отражението в нейната памет, които бяха задигнали при сканирането.
Ив не си даде труд да ги прати по дяволите, а задържа омразата и скръбта си и се втурна по стълбите и обратно в кошмара си.
Вече не се чуваха писъците на малкото момиченце. Тя заудря по вратата, викаше името и чина си. Предупреждаваше мъжа от другата страна на вратата, опитваше се да го успокои.
— Мръсници! Всички сте мръсници. Хайде, влизай, кучко, ела да те убия.
Вратата се огъна под натиска на рамото й, сякаш беше от картон. Влезе с извадено оръжие.
— Тя беше също като майка си, също като пропадналата си майка. Мислеше си, че може да избяга от мен. Мислеха, че ще успеят. Свършено е! Дадох им да разберат. Сега ще ти видя сметката и на теб, мръсно ченге.
Момиченцето я гледаше с големите мъртви очи. Очи на кукла. Мъничкото й, безпомощно тяло бе осакатено, кръвта течеше и се събираше на локва. И капеше от ножа.
Тя му извика да не мърда.
— Пусни оръжието! Хвърли ножа! — Но той продължаваше да се приближава. Зашемети го, но той продължаваше да се приближава.
Стаята замириса на кръв, на урина, на изгоряла храна. Светлината на голите крушки беше толкова ярка и ослепителна, че всичко изпъкваше релефно. Една кукла без ръка върху разпрания диван, транспарантът на прозореца беше изкривен и пропускаше червена неонова светлина от отсрещната страна на улицата, преобърнатата маса от евтина пластмаса, пропуканият екран от повредения видеотелефон.
Момиченцето с мъртвите очи. Локвата кръв. И острия, опасен блясък на острието.
— Ще ти го натикам това също както направих с нея.
Отново го зашемети. Очите му бяха диви, пияни от домашно приготвен „Зевс“ — онзи чудесен химикал, който правеше от хората богове, с цялата мощ и безумие, които бяха съпътствани с халюцинации за безсмъртие.
Кървавочервеното острие свистеше из въздуха.
Тя го застреля.
Ударът го повали. Първо умря мозъкът му, а тялото му продължи да се гърчи, докато очите му се изцъкляха. Притисната от нуждата да изпищи, тя ритна ножа от все още потрепващата му ръка и погледна детето.