Големите очи на кукла я гледаха втренчено и отново й казваха, че е закъсняла.
Ив си наложи да се отпусне, изчисти съзнанието си от всичко друго и в него остана единствено докладът й.
Частта с виртуалната реалност приключи. Нейните жизнени функции бяха обстойно проверени, преди да бъде отведена към последната фаза на проверката. На четири очи с психиатъра.
Ив нямаше нищо против д-р Майра. Жената беше отдадена на призванието си. С частна практика би могла да печели три пъти повече от онова, което получаваше в секретния отдел на полицията.
Гласът й беше тих и в него едва се долавяше акцентът на висшето общество от Нова Англия. Светлосините й очи бяха ласкави и остри.
Косата й беше с топъл меднокафяв цвят и беше прихваната назад в безупречен кок. Беше облечена в спретнат розов костюм.
— Лейтенант Далас. — Майра стана от стола, когато Ив влезе.
Не се виждаше нито бюро, нито компютър. Един от номерата, знаеше Ив, за да накарат субектите да се отпуснат и да забравят, че са под засилено наблюдение.
— Докторке. — Ив седна в стола, който Майра й посочи.
— Тъкмо щях да пия чай. Искате ли?
— Разбира си.
Майра поръча две чаши чай и поднесе едната на Ив.
— Жалко, че проверката ви бе отложена, лейтенант. — Усмихната, тя седна и отпи. — Процесът дава възможност да се направят по-точни заключения, когато тестът се провежда в рамките на двайсет и четири часа след инцидента.
— Беше невъзможно.
— Така ми казаха. Предварителните ви резултати са задоволителни.
— Добре.
— Все още ли отказвате автохипноза?
— Това е въпрос на избор. — Ив се ядоса на оправдателната нотка, която прозвуча в гласа й.
— Да, така е. — Майра кръстоса крака. — Преживели сте нещо много неприятно, лейтенант. Съществуват признаци за физическа и емоционална умора.
— Занимавам се с друг случай, при това много труден. Той отнема голяма част от времето ми.
— Да, разполагам с подобна информация. Вземате ли стандартните стимулатори?
Ив опита чая. Както предполагаше, той беше с аромат на цветя.
— Не. Вече сме говорили по този въпрос и по-рано. Хапчетата за през нощта са по избор и аз предпочитам да не ги вземам.
— Защото те ограничават възможностите ви да се владеете, така ли?
Ив я погледна в очите.
— Точно така. Не ми харесва да ме приспиват и не ми харесва да съм тук. Не ми харесва да насилват мозъка ми.
— Смятате проверката за насилие?
Нямаше ченге с мозък, което да не мисли по този начин.
— А имам ли друг избор?
— Ликвидирането на субект, независимо при какви обстоятелства, е преживяване, което оставя травми у един полицай. Ако травмата засяга емоциите, реакциите, отношението, представянето на полицая ще пострада. Ако използването на крайна мярка е причинено от физически дефект, този дефект може да бъде локализиран и отстранен.
— Знам каква е политиката на полицейското. Оказвам пълно съдействие. Но не съм задължена да ми харесва.
— Не. — Майра постави чашата върху коляното си. — Лейтенант, при вас това е втори случай на ликвидиране. Макар това да не е необичайно за един полицай с вашия стаж, имам много други, на които никога не им се е налагало да вземат такова решение. Бих искала да зная как се чувствате, когато правите избора си, и по резултатите.
Съжалявам само дето не действах по-бързо, помисли си Ив. Бих искала онова дете да си играе сега, вместо да е кремирано.
— Положението беше такова, че трябваше или да го оставя да ме нареже на парченца, или да го спра. Затова смятам, че съм постъпила съвсем правилно. Той не обърна никакво внимание на предупреждението ми. Зашеметяването не даде резултат. Доказателството за това, че той действително би убил, лежеше на пода между нас в локва кръв.
— Била сте обезпокоена от смъртта на детето?
— Струва ми се, че всеки би се разстроил от смъртта на едно дете. Особено от такова жестоко убийство.
— А виждате ли общото между детето и себе си? — попита Майра тихо. Забеляза, че Ив стана по-предпазлива и се затвори в себе си. — Лейтенант, и двете знаем, че аз съм наясно с вашия произход. Вие сте била малтретирана физически, сексуално и емоционално. Изоставили са ви, когато сте била на осем години.
— Това няма нищо общо с…
— Струва ми се, че това може да има много общо с вашето психическо и емоционално състояние — прекъсна я Майра. — В продължение на две години между осем и десет вие сте живели в обществено заведение, докато са търсели родителите ви. Нямате спомен за първите осем години от живота си, нито за името си, нито за общественото положение, нито за родното ви място. — Колкото и да бяха спокойни, очите на Майра я гледаха изпитателно. — Дали са ви името Ив Далас и накрая са ви отгледали в сиропиталище. Срещу това вие не сте могли да направите нищо. Вие сте едно изстрадало дете, поставено в зависимост от системата, която в много отношения ви е разочаровала.