— Кое?
Той се засмя и целуна устните й леко.
— Да ми се усмихваш. Просто да ми се усмихваш.
Нима се усмихваше? Не беше го осъзнала.
— Помислих, че си си тръгнал. — Тя заобиколи малката масичка и хвърли поглед към монитора. Новините от фондовата борса. Естествено. — Вероятно си станал рано.
— Трябваше да проведа няколко разговора. — Доставяше му удоволствие да наблюдава как прокарва пръсти през влажната си коса. Един нервен навик, който тя сигурно не съзнаваше. Вдигна мобифона, оставен на масата, и го пъхна в джоба си. — Имах съвещание на станцията, насрочено за пет часа сутринта тукашно време.
— А, да. — Тя отпи и се запита как е могла да живее досега без великолепния вкус на истинското кафе сутрин. — Зная, че срещите ти там бяха важни. Наистина много съжалявам.
— Успяхме да уточним повечето подробности, останалото мога да свърша и оттук.
— Няма ли да се връщаш?
— Не.
Тя се обърна към автоготвача.
— Почти всичко е свършило. Искаш ли бисквити или нещо подобно?
— Ив. — Рурк остави чашата си и хвана раменете й. — Защо не искаш да ми признаеш, че ти е приятно да съм с теб?
— Алибито ти бе доказано. Не е моя работа, ако ти… — Когато я обърна към себе си, тя се изтръгна от ръцете му. Беше ядосан. Видя го в очите му и се подготви за приближаващия спор. Оказа се обаче неподготвена за целувката му, за начина, по който устните му се притиснаха силно върху нейните, за начина, по който сърцето й затупка мечтателно в гърдите.
Не се възпротиви и остана сгушена в него.
— Не зная как да се справя с това — промърмори тя. — Липсва ми опит. Имам нужда от правила, на които да се опра, Рурк. Стабилни правила.
— Аз не съм случай, който трябва да разплиташ.
— Не зная какво представляваш. Зная обаче, че тази история се развива твърде бързо. Тя не биваше да започва. Не трябваше да си позволявам подобно нещо.
Той я дръпна назад, за да може да се вгледа лицето й.
— Но защо?
— Много е сложно. Трябва да се обличам и да тръгвам за работа.
— Кажи ми нещо за себе си. — Той стисна здраво раменете й. — Та аз нямам представа какво криеш в душата си.
— Аз съм полицайка — сряза го тя. — И това е всичко. На трийсет години съм и през целия си живот съм била близка само с двама души. Но дори с тях ми е лесно да се държа настрана.
— Как така да се държиш настрана?
— Не мога да си позволя да се раздавам докрай в отношенията си с тях. Ако в отношенията си с един човек даваш всичко, това може да те съсипе и от теб нищо да не остане. Вече съм била нищо. Това обаче не може да продължава вечно.
— Кой те е наранил така?
— Не зная. — Ала тя знаеше. И то много добре. — Не си спомням, а и не желая да си спомням. Бях жертва, а след като веднъж ти се е случило, човек се пази да не се повтори. Това беше, преди да вляза в Академията. Една жертва. Други хора дърпаха конците, вземаха решения вместо мен, тласкаха ме насам-натам.
— Мислиш, че и аз постъпвам като тях, така ли?
— В крайна сметка точно така става.
Имаше въпроси, на които той искаше отговор. Въпроси, които четеше по лицето й, но които трябваше да почакат. А дали не беше време да рискува? Той пъхна ръка в джоба си и извади онова, което беше вътре.
Озадачена, Ив се втренчи в обикновеното сиво копче в дланта му.
— Паднало е от костюма ми.
— Да. За който не можеше да се каже, че ти отиваше особено — имаш нужда от по-наситени цветове. Намерих копчето в лимузината. Имах намерение да ти го върна.
Но когато тя протегна ръка, Рурк стисна копчето в шепата си.
— Това е хубава лъжа. — Развеселен, той се изсмя на себе си. — Нямах никакво намерение да ти го връщам.
— Ти да не си фетишист по отношение на копчетата, Рурк?
— Нося си го с мен, както ученик носи със себе си къдрица от косите на своята любима.
Тя пак го погледна. Обзе я приятно усещане, което се засили, когато видя смущението му.
— Странно.
— И аз така си мисля — и той пъхна копчето обратно в джоба си. — Знаеш ли какво още мисля, Ив?
— Нямам никаква представа.
— Мисля, че съм влюбен в теб.
Тя усети, че кръвта се дръпна от лицето й, мускулите й се отпуснаха, а сърцето затупка в гърлото й.
— Това е…
— Да, трудно е да се изрече тази дума, нали? — Ръцете му следваха извивките на тялото й, но той не я притегли към себе си. — Доста мислих за това, но още не съм сигурен. Трябва да дообмисля отправната точка.
Тя облиза устните си.
— А има ли отправна точка?
— Много интересна и важна при това. Аз целият съм в твоите ръце, така както ти си в моите. Напълно безпомощен и няма да те пусна да си отидеш от мен, преди да сме решили какво ще правим.