„Рурк. Малко име — неизвестно. Роден на 06–10–2023 г. в Дъблин, Ирландия. Личен номер 33 492-ABR–50. Родители — неизвестни. Семейно положение — неженен. Президент и главен изпълнителен директор на «Рурк индъстрийс», основана през 2042 г. Главни филиали в Ню Йорк, Чикаго, Ню Лос Анджелис, Дъблин, Лондон, Бон, Париж, Франкфурт, Токио, Милано, Сидни. Извънпланетни филиали: 45-та станция, Колония Бриджстоун, Вегас II, Фрийстар–1. Интереси в недвижима собственост, внос-износ, корабоплаване, шоу бизнес, производство, лекарствени средства, транспорт. Оценка на брутната стойност — три милиарда и осемстотин милиона.“
Не стои със скръстени ръце, помисли си Ив, повдигайки вежди, когато на екрана се появи списъкът с компаниите му.
— Образование — поиска да узнае тя.
„Неизвестно.“
— Криминално досие?
„Няма данни.“
— Провери Рурк в Дъблин.
„Няма допълнителни данни.“
— Ах, дявол да го вземе. Господин Загадка. Описание и образ.
„Рурк. Черна коса, сини очи, метър и осемдесет и осем, осемдесет килограма.“
Ив изсумтя, докато четеше описанието на компютъра. В случая с Рурк една снимка безспорно заслужаваше поне няколкостотин думи.
Образът му я гледаше от екрана. Беше поразително красив мъж: тясно, красиво лице, изсечени скули, изваяна уста. Вярно, че косата му бе черна, но компютърът не бе уточнил, че е гъста и сресана назад, така че откриваше силно чело и падаше на няколко сантиметра от широките плещи. Очите му бяха сини, но думата беше твърде бледа, за да изрази наситения им цвят и силата, която излъчваха.
Дори от едно компютърно изображение Ив можеше да прецени, че това е мъж, който преследва докрай каквото или когото иска, получава и го използва, без да се тревожи от такива глупости като последици.
И още нещо, помисли си тя, това беше мъж, който можеше да убие, ако и когато това му бе изгодно. Би го направил хладнокръвно, методично и без никакво притеснение.
Когато събра бездушните данни, тя реши, че ще трябва да си поговори с Рурк. Много скоро.
Когато Ив излезе от участъка и се отправи към дома си, прехвърчаше сняг. Взе да бърка из джобовете си и, разбира се, откри, че е забравила ръкавиците си в апартамента. Без шапка и ръкавици, тя потегли през града и единствено коженият жакет я пазеше от бръснещия вятър.
Възнамеряваше да даде колата си на ремонт, но просто не й оставаше време. Сега обаче, докато се промъкваше из натовареното движение и трепереше, тъй като отоплението не работеше, ужасно съжали за това.
Зарече се, че ако не вкочаняса, докато се прибере, непременно ще си запише час при монтьора.
Но щом пристигна в апартамента, първата й мисъл бе да се наяде. Още докато отключваше вратата, си мечтаеше за една гореща супа, може би препълнена купа чипс, ако й беше останал, разбира се, и истинско кафе, което да няма вкус на помия.
И точно тогава го зърна — тънък пакет, оставен непосредствено зад вратата. Преди да успее да помисли, вече стискаше оръжието в ръка. С насочен напред пистолет обходи с поглед помещението и затвори вратата с крак зад гърба си. Остави пакета недокоснат и започна да обикаля стая след стая, докато откри със задоволство, че е сама.
Прибра оръжието в кобура, после съблече якето и го хвърли настрани. Наведе се и вдигна запечатания диск, като го държеше за единия край. Не пишеше нищо, нямаше и бележка.
Ив го занесе в кухнята, махна внимателно печата, после пъхна диска в компютъра си.
И напълно забрави, че беше гладна.
Картината, както и звукът, бяха с превъзходно качество. Седна бавно, докато наблюдаваше сцената да се разиграва на монитора й.
Гола, Шарън Деблас се бе изтегнала на огромното легло върху сатенените чаршафи. Повдигна ръка и я прокара през великолепната си червеникавокестенява коса, а през това време движещото се легло леко я полюшкваше.
— Искаш ли от мен нещо специално, скъпи? — засмя се тя, изправи се на колене и хвана гърдите си с ръце. — Защо не се върнеш отново тук… — И тя облиза устните си с език. — Ще направим всичко отначало. — Погледът й се наведе и устните й се извиха в предизвикателна усмивка. — Струва ми се, че вече си готов. — Тя отново се засмя и разтърси косата си. — О, значи искаме да си поиграем. — Все още усмихната, тя вдигна ръце нагоре. — Не ми причинявай болка. — Заскимтя, затрепери, а очите й светнаха от възбуда. — Ще направя всичко, каквото пожелаеш! Всичко! Ела тук и ме насили. Искам да го направиш. — Плъзна ръцете си надолу и започна да се гали. — Дръж този голям отвратителен пистолет насочен към мен, докато ме изнасилваш. Искам да го направиш. Искам да…
Изстрелът накара Ив да подскочи. Стомахът й се сви, когато видя как жената политна назад, като пречупена кукла, а от челото й рукна кръв. Вторият изстрел не я стресна толкова, но трябваше с усилия на волята да държи очите си приковани в екрана. След последния изстрел настъпи тишина — чуваха се единствено тихата музика и тежкото дишане. Дишането на убиеца.