— Те са се познавали — каза Ив натъртено. — Шарън и Джорджи, нали?
— Мисля, че не. Доколкото си спомням, Шарън се е свързала с Джорджи и я е попитала дали се интересува от някои нови номера. Джорджи приела и с това се приключило. А, да, Шарън споменаваше, че Джорджи й изпратила букет червени рози — подарък в знак на благодарност. Шарън едва не припадна от този старомоден жест.
— Просто едно старомодно момиче — каза Ив.
— Трябва да ти кажа, че много се разстроих, когато разбрах, че Джорджи е умряла. Когато узнах за Шарън, това ми подейства като удар, но все пак донякъде не бях изненадан. Но пък Джорджи? Как да ти обясня, тя беше съвсем умерена.
— Може да се наложи отново да поговорим, Чарлс. Моля те, остани си у дома.
— Щом е за теб…
— Стига вече — сряза го тя, преди той да продължи с намеците. — Какво знаеш за дневниците на Шарън?
— Никога не ми е давала да ги чета — каза той спокойно. — Шегувах се с нея по този въпрос. Доколкото си спомням, казваше, че си води дневник още от дете. При теб ли са? Слушай, споменава ли нещо за мен?
— Къде може да ги е пазила?
— Предполагам, че в апартамента. Къде другаде?
Този въпрос именно не даваше мира на Ив.
— Ако се сетиш нещо друго за Джорджи или за дневниците, обади ми се.
— По всяко време на денонощието, лейтенант Сладурче. Разчитай на мен.
— Добре — тя изключи линията и се разсмя.
Слънцето вече залязваше, когато пристигна у Рурк. Все още не бе приключила с работата си. Искаше да го помоли нещо, което цял ден се въртеше в главата й. Беше се решила на това, после го отхвърли, раздирана от колебания, докато накрая се възмути от себе си.
Тръгна от участъка точно на секундата, когато й свърши смяната, нещо, което от месеци не й се бе случвало. Напредъкът беше незначителен и едва ли имаше смисъл да стои там.
Фийни беше стигнал до задънена улица в търсенето на втория сейф. С явна неохота й беше дал списъка на полицаите, за който го бе помолила. Ив имаше намерение да проучи всеки от тях през свободното си време, както тя намереше за добре.
Осъзна, че щеше да й се наложи да използва Рурк, и това я изпълни със съжаление.
Вратата й отвори Съмърсет с обичайната си надменност.
— Идвате по-рано, отколкото ви очакваме, лейтенант.
— Ако той не е тук, ще почакам.
— В библиотеката е.
— А тя къде се намира?
Съмърсет показа леко раздразнение. Ако Рурк не му бе наредил веднага да въведе жената, той щеше да се отърве от нея, като я въведе в някоя зле осветена стаичка.
— Оттук, моля.
— Какво те кара да се държиш зле с мен, Съмърсет?
С гръб, изпънат като на войник, той я поведе по няколкото стъпала, а после по един широк коридор.
— Не разбирам за какво говорите, лейтенант. Ето библиотеката — съобщи той почтително и й отвори вратата.
Никога през живото си не беше виждала толкова много книги. Ако й бяха казали, че не само в музеите може да има толкова много книги на едно място, нямаше да повярва. Стените бяха опасани с тях, така че стаята, разделена на две нива, сякаш едва ги побираше.
Рурк се беше изтегнал с книга в ръка върху нещо, което вероятно бе кожено канапе, а в скута му лежеше котаракът.
— Ив, подранила си. — Остави книгата, взе котарака и се изправи.
— За Бога, Рурк, откъде си взел всичките тези книги?
— Книгите ли? — Той обходи стаята с поглед. Светлината на огъня танцуваше по многоцветните им корици. — Още едно от нещата, които ме интересуват. Не обичаш ли да четеш?
— Ами от време на време. Но дисковете са много по-удобни.
— А и много по-неестетични. — Той погали котарака по врата и той примижа от удоволствие. — Можеш да вземеш за четене която си пожелаеш.
— Засега ще се въздържа.
— Нещо за пиене?
— С това мога да се справя.
Телефонът му иззвъня.
— Очаквах този разговор. Защо не донесеш по чаша от виното, което оставих да се шамбрира на масата?
— Добре. — Тя взе котарака и тръгна. За да не се поддаде на силното изкушение да подслушва, тя отиде в другия край на стаята.
Това й даде възможност да разгледа книгите, да изчете заглавията им. За някои от тях беше чувала. Въпреки че беше учила в държавно училище, там ги караха да четат задължително Стайнбек и Чосър, Шекспир и Дикенс. Програмата минаваше през Кинг и Гришам, Морисън и Графтън.
Тук обаче имаше десетки, а може би и стотици имена, които никога не беше чувала. Чудеше се дали някой може да се справи с толкова много книги, още по-малко пък да ги прочете.
— Извинявай — каза той, след като приключи разговора. — Беше спешно.
— Няма нищо.
Той взе виното, което му бе наляла.
— Котаракът вече е много привързан към теб.