Выбрать главу

— Но, скъпа — гласът му прозвуча с плавна ирландска напевност, — в това отношение всички сме еднакви.

— Може ли да погледнем дали има някакви доброволни дарения, политика, благотворителност, нещо от този род.

— Достъп до освободени от данъци фондове — заповяда Рурк. — Изображение на екран три.

Тя зачака, потрепвайки нетърпеливо с ръка по крака си.

Данните се изписаха на екрана.

— Внася си парите там, където е и душата му — измърмори тя, разглеждайки вноските му за Консервативната партия и фонда за кампанията на Деблас.

— Обективно погледнато, не е особено щедър. Хм! — Рурк повдигна вежди. — Интересно. Много солиден дар за „Морални ценности“.

— Не беше ли това екстремистка групировка?

— Последователите й смятат за свой дълг спасението на нас, грешниците, от самите нас. Деблас е неин предан привърженик.

Но Ив вече се ровеше из собствените си мозъчни архиви.

— Подозират ги в саботаж на информационните банки в няколко големи клиники за контрол над раждаемостта.

Рурк изцъка с език.

— За всички жени, решили сами да определят съдбата си — дали и кога да заченат, колко деца да имат и т.н. На къде е тръгнал този свят? Очевидно някой трябва да ги вразуми.

— Точно така. — Разочарована, Ив пъхна ръце в джобовете си.

— За човек като Симпсън това е опасна връзка. На него му харесва да е неутрален. Демонстрира симпатиите си към умерените.

— Просто прикрива консервативните си връзки и убеждения. През последните няколко години той внимателно размества пластовете. Иска му се да стане губернатор. Може би вярва, че Деблас ще може да го издигне дотам. Политиката е игра на бартерни сделки.

— Политиката ли?! Изнудваческите записи на Шарън Деблас бяха достатъчно показателни за истинската същност на политиците. Секс, убийства, политика — измърмори Ив. — Колкото повече се променят нещата…

— Правилно, толкова повече си остават същите. И в наши дни двойките все още се отдават на плътски наслади, хората все още убиват хора, а политиците все още целуват бебета и после лъжат със същите усти.

Нещо не беше както трябва. Ужасно й липсваше Фийни. Убийства от двайсети век, помисли си тя, филми от двайсети век. Имаше и нещо друго, което също не се бе променило през последното хилядолетие. Данъците.

— Можем ли да получим информация за плащаните от него данъци? За последните три години?

— Малко по-сложно е. — Устната му вече се бе изкривила в несиметрична усмивка от отправеното предизвикателство.

— Това, също така, е и нарушение на федералните закони. Виж, Рурк…

— Изчакай само за миг. — Той натисна един бутон и над пулта се плъзна клавиатура за писане. Ив се загледа с изненада в пръстите му, които се понесоха по клавишите.

— Къде си се научил да правиш това? — Дори и след задължителната служебна подготовка тя едва се оправяше с ръчните команди.

— Тук-там — отвърна той разсеяно. — Още по времето на моето изгубено детство. Трябва да заобиколя охранителната система. Ще отнеме известно време. Защо не налееш по чаша вино?

— Рурк, не трябваше да те моля. — Обхваната от угризения, тя неусетно се приближи до него. — Не мога да позволя това да ти се случи отново…

— Шшт! — От концентрацията веждите му се бяха събрали в черта, докато си проправяше път през лабиринта за сигурност.

— Но…

Главата й рязко се отметна встрани. Погледът му бе изпълнен с напрегнато очакване.

— Вече отворихме вратата, Ив. Сега или влизаме вътре, или й обръщаме гръб.

Ив се сети за трите убити жени, които не бе успяла да спаси. Тогава не знаеше достатъчно, за да спре смъртта. Тя кимна и отново извърна глава. Тракането по клавиатурата се чу отново.

Наля вино в чашите и застана пред екраните. Докато те се изпълваха с изрядно подредени цифри, тя размишляваше. Високи кредитни лихви, своевременно изплащани заеми, консервативни и относително малки инвестиции, констатира тя. Естествено, това означаваше повече пари, отколкото средните разходи за дрехи, вина и бижута. Но скъпият вкус не се считаше за престъпление. Не и когато си плащаш. Дори притежаването на втора къща не се смяташе за криминално деяние.

Тя чу Рурк да ругае тихо и погледна към него. Стоеше приведен над клавиатурата, така погълнат, сякаш нея я нямаше. Странно, никога не би предположила, че той притежава техническите умения да влиза ръчно в програмите. Според Фийни това бе една почти загубена способност, едно отдавна изчезнало изкуство, освен в средите на техническите изпълнители и хакерите.

А той — богат, привилегирован, елегантен — свободно боравеше с клавиатурата, може би амбициран да разреши един проблем, обикновено възлаган на нископлатени, изтощени от работа, канцеларски плъхове. За момент тя си позволи забрави за своите настоящи задължения и му се усмихна.