Тя бе добро момиче. Опитваше се да бъде добра, да не прави бели. Ако правеше бели, ченгетата идват и те отвеждат, а после те слагат в една дълбока, тъмна дупка, където гадни буболечки жужат и към теб лазят паяци с безшумните си космати крака.
Тя нямаше приятели. Ако имаш приятел, трябва да си измисляш разни истории за това откъде са ти синините. Колко си бил несръчен, след като въобще не си бил такъв. Как си паднал, макар изобщо да не си паднал. Освен това те никога не се задържаха на едно и също място. Ако това станеше, социалната служителка идваше и започваше да души наоколо, задавайки разни неудобни въпроси. Точно тези гадни социални служители викаха ченгетата, дето те слагаха в онези тъмни, пълни с буболечки дупки.
Нейният татко я бе предупредил.
Затова тя бе добро момиче, без приятели, което трябваше да се премества от място на място.
Но изглежда, че това нямаше никакво значение.
Тя го чуваше, когато идва. Винаги го чуваше. Дори да беше заспала дълбоко, приглушеното тътрене на голите му ходила по пода я събуждаше бързо като гръмотевица.
О, моля те, моля те, моля те. Тя се молеше, но не плачеше. Ако плачеше, я биеха, а той пък правеше онези тайни срамни работи. Болезнените и тайни работи, за които знаеше, макар и петгодишна, че са лоши.
Той й казваше, че тя е добра. През цялото време, докато правеше срамните работи, й повтаряше, че е добро момиче. Но тя знаеше, че не е добро и ще си получи заслуженото.
Понякога я връзваше. Когато чуваше да се отваря вратата й, тя започваше тихичко да хленчи, молейки се този път да не я връзва. Тя нямаше да се съпротивлява, нямаше, наистина, ако той просто не я връзваше. Ако не си държеше ръката върху устата й, тя нямаше да пищи, нито да вика.
— Къде е моето малко момиченце? Къде е моето малко, добро момиченце?
От очите й потичаха сълзи, когато ръцете му се мушваха под чаршафите, опипвайки, ровейки, щипейки. Тя усещаше дъха му в лицето си, сладък, като бонбон.
Пръстите му се навираха вътре в нея, а другата ръка я хващаше здраво през устата, щом си поемеше въздух, за да изпищи. Не можеше да се въздържи.
— Тихо! — Дишането му ставаше учестено и напрегнато, което тя не разбираше. Пръстите му се забиваха в бузите й, където до сутринта се появяваха синини. — Бъди добро момиче. Ето това е добро момиче.
Тя не успяваше да чуе неговото грухтене от писъците в главата й. Тя пищеше отново и отново.
„Не, тате. Не, тате,“
— Не! — Писъкът се откъсна от гърлото на Ив и тя се изправи в леглото. По кожата й преминаха тръпки и тя потрепери, придърпвайки одеялото нагоре.
Не си спомняше. Не можеше да си спомни, успокояваше се сама и присвивайки коленете си към тялото, опря чело върху тях. Това е просто сън, и то почти избледнял. Тя можеше да се освободи от него — беше го правила преди, — докато не остане нищо, освен едно леко гадене.
Все още трепереща, тя стана и се зави с пеньоара си, за да прогони смразяващата тръпка. В банята наплиска лицето си с вода и възвърна равномерното си дишане. Почувства се по-добре, взе бутилка „Пепси“, сви се обратно в леглото и включи една от денонощните новинарски програми.
И се приготви да чака.
Това бе водещата новина в емисията от шест сутринта. Заглавието прочете Надин, с котешките очи. Ив бе облечена, когато се позвъни. Викаха я в полицейския участък.
Глава седемнайсета
Каквото и лично удовлетворение да изпита Ив от факта, че бе част от екипа, провеждащ разпита на Симпсън, то тя умело го прикри. От уважение към неговото положение ползваха офиса на службите за сигурност, вместо обичайните помещения за разпити.
Наличието на прозорци и лъскава акрилна маса не можаха да прикрият факта, че Симпсън бе затънал в големи неприятности. Ситните капчици пот над горната му устна показваха, че той съзнава това много добре.
— Средствата за масово осведомяване се опитват да компрометират управлението — започна Симпсън, използвайки прецизно подготвеното от главния му помощник изявление. — След очевидния провал на разследването по случая с трите брутално убити жени медиите се опитват да предизвикат лов на вещици. Като шеф на полицията, аз съм явна мишена.
— Господин началник на полицейското управление Симпсън. — Без дори да потрепне, командир Уитни не успя да скрие вътрешното си ликуване. Гласът му бе гробовно сериозен, а погледът — мрачен. Сърцето му обаче тържествуваше. — Дори да не обръщаме внимание на мотива, ще ви се наложи да обясните несъответствията във вашите счетоводни книги.
Симпсън застина неподвижно, докато в същото време един от неговите адвокати се бе привел над него и шепнеше нещо в ухото му.