— Не, сър.
— Така си и мислех. Свободна си.
Тръгвайки към вратата й се стори, че го чу да измърморва „добра работа“, но може и да бъркаше.
Тъкмо се качваше в асансьора в посока към нейния отдел, когато пейджърът й зажужа.
— Далас слуша.
— Обаждане за вас. Чарлс Монро.
— Веднага отивам при него.
Мина през закусвалнята на отдел „Архиви“ и взе чаша воднисто кафе и нещо подобно на поничка. Бяха й нужни повече от двайсет минути, за да получи копията на дискетите от трите убийства.
Затвори се в кабинета си и отново започна да ги проучва в детайли. За поред път жертвата бе на леглото. Леглото винаги бе разхвърляно. Всяка от жетвите беше гола. С разчорлени коси.
С присвити очи тя даде заповед изображението на Лола Стар да остане неподвижно на екрана и да се увеличи в едър план.
— Кожата на лявото бедро зачервена — измърмори тя. — Бях го пропуснала преди. Някой я е пляскал. Може би това е основен начин за емоционална възбуда. Няма вид на натъртено или насинено. Прехвърли се на записа на Деблас.
Ив повтори всичко отначало. Шарън се смееше срещу камерата, подиграваше се, опипваше се сама, заемаше различни пози.
— Спри изображението. Квадрат… по дяволите… пробвай шестнайсети. Хайде, Шарън, покажи ми дясната си стана, просто ей така. Дай още малко. Задръж. Квадрат дванайсети. Увеличи. Няма белези по теб. Може би ти си пляскала, а? Включи дискетата на Касъл. Хайде, Джорджи, дай сега да видим теб. — Ив гледаше как жената се усмихва, флиртува, повдига ръка, за да приглади разрошената си коса. Вече знаеше диалога наизуст. „Това е невероятно. Направо си страхотен.“ Жената коленичи, после седна. Погледът й бе приятен, предразполагащ към общуване. Мълчаливо, Ив започна да я подтиква да действа по бързо. В този момент Джорджия се прозя деликатно и се обърна да изтупа възглавницата.
— Стой. О, да, пляскал те е, нали? Някои типове много си падат по играта „лошото момиченце на татко“.
Пред погледа й нещо проблесна и сякаш в мозъка й се заби острие на нож. Спомените заприиждаха в съзнанието й, здравото пляскане на една ръка по дупето й, щипането, учестеното дишане. „Ти, малкото ми момиченце, трябва да бъдеш наказана. После татко ще го цунка и ще му мине. Ще цунка всяко местенце и ще ти мине.“
— Господи! — Тя разтърка лицето си с треперещи ръце. — Престани. Махни го. Махни го!
Протегна ръка към студеното кафе, но бе останала само утайка. Миналото си е минало, припомни си тя, и то няма; нищо общо със сегашния ти живот. Нищо общо с това, което вършиш в момента.
— Жертва две и три имат белези от удари по задните части. Жертва едно няма такива. — Тя изпусна една продължителна въздишка и бавно си пое въздух отново. Почувства се по-спокойна. — Нарушаване на стереотипа. Очевидните емоционални реакции по време на първото убийство липсват при следващите две.
Видеотелефонът иззвъня. Тя не му обърна никакво внимание.
— Предполагаема версия: в следващите убийства престъпникът е придобил увереност, започнал е да изпитва удоволствие. Забележка: при жертва две не работи охранителната камера. Губи се отрязък от време. Жертва три, трийсет минути по-малко от жертва едно. Предполагаема версия: усъвършенствал се е, станал е по-уверен, по-малко склонен да си играе с жертвата. Искал е по-бързо да изживее удоволствието и да приключи.
Възможно, възможно, помисли си тя, и компютърът й се съгласи с нея: вероятност деветдесет и шест цяло и три десети процента. Но имаше и нещо друго, което я бе подразнило, докато преглеждаше трите дискети.
— Раздели екрана — заповяда тя. — Жертви едно и две от началото.
Котешката усмивка на Шарън, цупенето на Лола. И двете жени гледаха към камерата, към мъжа зад нея. Говореха му.
— Спри кадъра — промълви Ив толкова тихо, че само невероятно чувствителният слух на компютъра можеше да я чуе. — Я виж ти, какво имаме тук?
Бе нещо малко, едва забележимо и когато погледът е прикован в бруталността на убийствата, можеше лесно да бъде пропуснато. Но този път тя го видя — през погледа на Шарън. И на Лола. Очите на Лола гледаха по-нагоре.
Може би това се получаваше от височината на леглата, предположи Ив, докато добавяше и образа на Джорджи на екрана. Всички жени бяха с повдигнати нагоре глави. В края на краищата те седяха, а той вероятно беше прав. Но ъгълът на гледане, точката, в която те се взираха… Само при Шарън се различаваше.