— Защо първо не влезем вътре?
— Те са в гостната. — Притеснена, Елизабет погледна към вестибюла. — Не иска да вземе успокоително, не казва нищо. Забранила ни е да правим каквото и да било. Позволи ни само да се обадим на съпруга й и сина й, да им кажем, че е тук, но да не идват. Тя е напълно обезумяла от мисълта, че двамата се намират в някаква опасност. Предполагам, че онова, което се случи с Шарън, я накара да се притеснява още повече за собственото си дете. Втълпила си е, че трябва да го спаси неизвестно от какво.
— Ако се е обаждала тя — намеси се Ив, — тогава може би ще поиска да говори с мен.
— Да. Да, добре.
Тя ги поведе към приветливата, окъпана в слънце гостна. Катрин Деблас седеше на едно канапе, отпуснала се в ръцете на брат си.
Ричард вдигна покрусен поглед към Рурк.
— Радвам се, че дойде. Намираме се в страхотна бъркотия, Рурк. — Гласът му потрепери, още малко и щеше да се разридае. — Страхотна бъркотия.
— Елизабет — Рурк коленичи пред Катрин. — Защо не позвъниш да донесат кафе?
— О, да, разбира се. Моля за извинение.
— Катрин. — Гласът му бе нежен, но докосването накара Катрин да подскочи. Очите й се изцъклиха страшно.
— Недей. Какво… какво правиш тук?
— Дойдох да видя Бет и Ричард. Много съжалявам, че не се чувстваш добре.
— Добре ли? — От гърлото й излезе нещо подобно на смях и тя се сви в себе си. — Никога повече никой от нас няма да се чувства добре. А и как бихме могли? Та ние всички сме опетнени. Всички сме виновни.
— За какво?
Тя поклати глава и се сви в единия край на канапето.
— Не мога да говоря за това с теб.
— Госпожо Деблас, аз съм лейтенант Далас. При няколко часа вие ми позвънихте.
— Не. Не съм. — Паникьосана, Катрин обгърна тялото си с ръце. — Не съм се обаждала. Не съм казвала нищо.
Ричард се приведе и понечи да я докосне, но срещна предупредителния поглед на Ив. Тя нарочно застана между тях, седна и взе студената ръка на Катрин в своята.
— Вие искахте да ви помогна. И аз наистина ще ви помогна.
— Не можете. Никой не може. Направих грешка, че позвъних. Трябва да запазим тази тайна вътре в семейството. Аз имам съпруг, малко момче. — Очите й плувнаха в сълзи. — Трябва да ги защитя. Трябва да замина някъде надалеч, за да ги защитя.
— Ние ще ги защитим — каза Ив тихо. — Ще защитим и вас. Бе много късно, за да успеем да спасим Шарън. Не трябва да вините себе си за случилото се.
— Но аз не направих нищо, за да спра всичко това — прошепна Катрин. — Дори може би бях щастлива, защото повече не ставаше с мен… не ставаше с мен.
— Госпожо Деблас, аз мога да ви помогна. Мога да защитя вас и вашето семейство. Кажете ми, кой ви изнасили?
Гърдите на Ричард изсвистяха рязко от неочаквания шок.
— Мили Боже, какви ги приказвате? Какво…
Ив го погледна разярено.
— Замълчете. Тук няма повече никакви тайни.
— Тайна — повтори Катрин с треперещи устни. — Това трябва да остане в тайна.
— Вече не. Подобни тайни причиняват много страдание. Те влизат в душата и започват да те ядат отвътре. Карат те да живееш в постоянен страх и с чувство на вина. А онзи, който иска тайната да бъде запазена, използва най-безогледно всичко това — вината, страха, срама. Единственият начин, по който можеш да се бориш, е като разкриеш тайната. Кажете ми, кой ви изнасили?
Тялото на Катрин потръпна. Тя погледна към брат си с очи, изпълнени с ужас. Ив обърна лицето й към себе си и го задържа.
— Погледнете ме в очите. Гледайте само мен. Кажете ми сега, кой ви изнасили? Кой изнасили Шарън?
— Моят баща. — Думите се откъснаха от нея с болезнен стон. — Моят баща. Моят баща. Моят баща. — Тя зарови лице в ръцете си и се разрида.
— О, Господи! — Елизабет заотстъпва назад и се препъна в масичката за сервиране. Чу се шум от счупен порцелан; върху красивия килим се появи голямо тъмно петно от кафе. — О, Боже мой! Детето ми!
Ричард скочи от канапето и подхвана олюлялото й се тяло. Притисна я силно към себе си.
— Ще го убия. Ще го убия. — После замълча и зарови лице в косите й. — Бет. О, Бет.
— Направи за тях каквото можеш — прошепна Ив на Рурк и седна по-близо до Катрин.
— Ти мислеше, че това е Ричард — промълви Рурк едва чуто.
— Да. — Погледът, който отправи към него, бе пуст и безжизнен. — Мислех, че това е бащата на Шарън. Може би не съм искала да допусна, че нещо толкова отвратително може да пусне корени в цели две поколения.