— Ти нямаш вина. Тя трябваше да ми каже. Аз не забелязвах нищо, не чувах. Не се замислях. Бях й майка, но не я защитих.
— Опитах се да говоря с нея — Катрин стисна ръце. — Потърсих я, когато бях в Ню Йорк за събирането на средства. Тя ми отвърна, че аз съм избрала моя път, тя — своя. И нейният бил по-добър. Аз си играех на политика и отказвах да призная действителността, а тя си играеше с власт и го правеше с широко отворени очи. Когато научих, че е мъртва, веднага ми стана ясно. На погребението го наблюдавах, той също ме гледаше. Приближи се до мен и ме прегърна, сякаш за да ме утеши. Прошепна ми да обърна внимание на случилото се. И да не забравям какво става, когато семейството не пази тайните си. Каза още колко прекрасно дете бил Франклин и какви планове имал за него. Трябвало да се гордея с него и да внимавам. — Тя затвори очи. — Какво можех да сторя? Той ми е дете.
— Никой няма да нарани сина ви. — Ив стисна ледените ръце на Катрин. — Обещавам ви.
— Никога няма да разбера дали съм могла да я спася. Да спася твоето дете, Ричард.
— Сега правите всичко възможно. — Без да съзнава, че е хванала ръката на Катрин, Ив я стисна силно, за да й вдъхне увереност. — Много ще ви бъде трудно да изживеете всичко това още веднъж, госпожо Деблас. Да се сблъскате с публичността и да свидетелствате, ако се стигне до процес.
— Той никога няма да позволи да се стигне до съд — каза Катрин уморено.
— Аз няма да му дам право на избор. — Тя нямаше да го обвини в убийство, не още. Но щеше да го съди за сексуален тормоз. — Госпожо Баристър, мисля, че зълва ви трябва да си почине. Ще я придружите ли до стаята й?
— Да, разбира се. — Елизабет стана, приближи се до Катрин и й помогна да се изправи. — Скъпа, хайде да си починеш малко.
— Съжалявам. — Катрин се отпусна върху Елизабет, докато тя я извеждаше от стаята. — Дано Бог ми прости. Толкова съжалявам.
— Към отдела има специално назначена психиатърка, господин Деблас. Мисля, че сестра ви трябва да се консултира с нея.
— Да — съгласи се той разсеяно, с поглед, втренчен в затворената врата. — Ще й е необходима помощ.
Както и на всички вас, помисли си Ив.
— В състояние ли сте да ми отговорите на няколко въпроса?
— Не зная. Той наистина е тиранин и с него се живее трудно. Но тази постъпка го превръща в чудовище. Как да приема, че собственият ми баща е чудовище.
— Той има алиби за времето, когато е убита дъщеря ви — подчерта Ив. — Не мога да го съдя без улики.
— Алиби ли?
— Според протокола, Рокман е бил с баща ви. Работили са в кабинета му в Източен Вашингтон почти до два часа през нощта същата вечер.
— Рокман е готов да каже всичко, което баща ми поиска.
— Дори да прикрие убийство?
— Това е най-лесното. Кой би повярвал, че баща ми е свързан с убийството? — Той потрепери, сякаш внезапно му стана студено. — Изявлението на Рокман снема подозренията от работодателя му.
— Как би пътувал баща ви от Ню Йорк до Източен Вашингтон, ако не желае пътуването да бъде отбелязано?
— Не зная. Ако е пътувал със совалката си, тогава ще остане запис.
— Записите могат да се фалшифицират — обади се Рурк.
— Да — Ричард вдигна поглед, сякаш си спомни изведнъж, че приятелят му беше тук. — Ти можеш да кажеш повече по този въпрос.
— Зная го от времето, когато се занимавах с контрабанда — поясни Рурк на Ив. — Далечното ми минало. Може да се направи, но ще се наложи да се плати. Трябва да бъдат подкупени пилотът или механикът, а най-добре бордовият инженер.
— Сега ми е ясно къде трябва да насоча усилията си. — Ако Ив можеше да докаже, че совалката му е излетяла, това щеше да бъде достатъчно, за да го сломи.
— Какво знаете за оръжейната колекция на баща ви?
— Повече, отколкото ме интересува. — Ричард се изправи неуверено. Отиде до бара и си наля някакъв алкохол. Изпи го на един дъх, като лекарство. — Той обича оръжията си и често ги показва. Опита се да събуди интерес и у мен, когато бях по-млад. Но Рурк може да ви каже, че не успя.