— …не си смени…
— Ще ми покажеш ли фаровете си, Роки?
— Няма проблеми. Страхотни фарове. Халогенни или нитрогенни или някакви там генни. Висока класа. Я ги запали, Лео.
Лео включи чистачките.
— Много добре — каза Боб търпеливо. Отпи голяма глътка бира. — Какво ще кажеш сега за фаровете?
Лео включи фаровете.
— Дълги?
Лео започна да опипва с левия си крак пода. Беше почти сигурен, че копчето е някъде там и най-накрая го улучи. Дългите светлини очертаха ярко Роки и Боб, като наредени за полицейско припознаване.
— Мамка им на нитрогенните фарове, нали ти казах, Боби? — извика Роки и после се закиска. — Дяволите да те вземат, Боби! Толкова ми е гот да те видя — по-гот даже, отколкото ако бях получил чек по пощата!
— А мигачите? — попита Боб.
Лео се усмихна неясно и нищо не направи.
— Нека по-добре аз — каза Роки. Той здравата си трясна главата, докато сядаше зад волана. — Май момчето не е много добре. — Той натисна спирачката и едновременно с това включи мигача.
— Добре — каза Боб — но работи ли без спирачката?
— Пише ли някъде в правилника, че трябва да работи без спирачка? — лукаво попита Роки.
Боб въздъхна. Жена му го чакаше за вечеря. Жена му имаше големи провиснали гърди и руса коса, с черни корени. Много си падаше по поничките и ги ядеше с дузини. Когато дойдеше в петък в гаража да вземе пари за бинго, косата й беше навита на големи зелени ролки, покрити с шифонена забрадка. От това главата й заприличваше на футуристично късовълново радио. Веднъж, той се бе събудил в три часа сутринта и бе погледнал отпуснатото й тебеширено лице в гробищната светлина на уличната лампа, която проникваше през прозореца. Беше си помислил колко лесно може да бъде — да скочи върху нея, да си забие коляното в корема й, така че да й извади въздуха и да не може да вика, да впие ръце около шията й, после да я сложи, във ваната, да я нареже на парчета и да я изпрати по пощата — където и да е до Робърт Дрискол, до поискване. Където и да е. Лима, Индиана. Северния полюс. Ню Хемпшър. Интъркорз, Пенсилвания. Какъл, Айова. Където и да е. Можеше да стане. Господ знаеше, че и друг път е било правено в миналото.
— Не — каза той на Роки. — Струва ми се, че никъде в правилника не пише, че трябва да работят самостоятелно. Съвсем ясно. С толкова много думи. — Той вдигна кутията и остатъкът от съдържанието й забълбука надолу в гърлото му. Веднага усети как бирата се вдига към мозъка му.
— Хей, Коравият Чорап си пресуши биричката! — каза Роки. — Я подай едничка, Лео.
— Не, Роки, аз наистина…
Лео, който не виждаше вече много добре, най-накрая напипа една бира.
— Искаш ли една да опънеш смукача? — попита той и подаде кутията на Роки. Роки я подаде на Боб, чийто протести заглъхнаха, още щом усети студената реалност на бирата в ръката си. Отвори я. Лео пръдна назидателно, за да сложи точка на транзакцията.
За известно време всички бяха надигнали кутиите, с ликовете на различни футболисти по тях.
— Клаксонът работи ли? — попита Боб накрая, като извинително наруши тишината.
— Разбира се. — Роки удари един лакът на вътрешния кръг на волана. Той издаде немощно писукане. — Малко е паднал акумулаторът.
Пак пиха мълчаливо.
— Този проклет плъх бе голям колкото кокер шпаньол! — възкликна Лео.
— Много носи това момче — обясни Лео. Боб размисли по въпроса.
— Ъхъ — каза той.
На Роки това му се стори толкова смешно, че той прихна с пълна с бира уста. Част от нея се стече през носа му и това разсмя Боб. На Роки му стана много хубаво, че Боб се е засмял, защото, когато дойдоха, той приличаше на печален чувал.
Пийнаха още малко в пълно мълчание.
— Даяна Ракълхаус — каза Боб замислено.
Роки се закикоти.
Боб се закиска и изпъна ръце пред гърдите си.
Роки се засмя и изпъна своите още по-далече напред.
Боб каза:
— Помниш ли онази снимка на Урсула Андерс, която Тинкър Джонсън залепи на таблото на баба Фриймантъл?
Роки нададе вой.
— …и той точно й натискаше големия балкон…
— …и тя за малко не получи инфаркт…
— Вие двамата му дръпнахте голям смях — каза Лео навъсено и пръдна. Боб премигна към него.
— Ъ?
— Смейте се — каза Лео. — Казах, че голям смях му дръпнахте. Смейте се, никой от вас няма дупка в гърба.
— Не го слушай — каза Роки (леко напрегнат). — Налял се е до козирката.
— Ти да нямаш дупка в гърба? — попита Боб Лео.
— Перачницата — каза Лео, усмихнат. — Там има огромни перални, нали разбираш? Ние им викаме колела. Перачни колела. Аз ги зареждам, изпразвам ги, после пак ги зареждам. Слагам вътре мръсните глупости, после вадя чистите глупости. С това се занимавам и го правя първокласно. — Той погледна към Боб с доверчивостта на луд. — Обаче от това получих дупка в гърба.