— Здравей, рожденичке! — извика Селест.
Събеседницата на Маделин се извъртя на стола си. Кестенявата ѝ коса бе болезнено силно опъната назад, сякаш работеше при военните или в полицията.
— Какво се е случило с теб, Маделин? — попита Селест, когато се приближи достатъчно, за да види крака ѝ, повдигнат на стола. Усмихна се учтиво на момичето, а то се сви като попарено, сякаш Селест се бе ухилила подигравателно, а не се бе усмихнала. (Божичко, усмихнах се, нали?)
— Това е Джейн — каза Маделин. — Тя ми се притече на помощ на пътя, след като си изкълчих глезена в опит да спася живота на няколко младежи. Джейн, това е Селест.
— Здрасти — каза Джейн. Имаше нещо голо и сурово в лицето ѝ, сякаш току-що бе изжулено твърде силно. Дъвчеше дъвка със ситни движения на челюстта, сякаш го вършеше тайно.
— Джейн е от новите майки в детската градина — обясни Маделин, докато Селест се настаняваше на масата. — Също като теб. Затова аз имам грижата да запозная и двете ви с всичко, което трябва да знаете относно училищната политика в Начално училище „Пириуи“. Това е минно поле, момичета. Минно поле, казвам ви.
— Училищна политика? — Джейн се намръщи и пристегна конската си опашка с две ръце, за да стане още по-опъната. — Няма да се забърквам в никаква училищна политика.
— И аз — съгласи се Селест.
Джейн винаги щеше да помни безразсъдното си предизвикателство към съдбата в онзи ден. „Няма да се забърквам в никаква училищна политика“, бе казала тя, а онзи, който подслушваше отгоре, се бе подразнил от отношението ѝ. Твърде самоуверено. „Ще видим тази работа“, беше си казал той, а после се бе облегнал назад, заливайки се от смях за нейна сметка.
Подаръкът на Селест за рождения ден бе комплект чаши за шампанско от уотърфордски кристал.
— Господи, прекрасни са! Просто великолепни. — Маделин внимателно извади една от кутията и я вдигна към светлината, за да се възхити на сложния релефен дизайн: редици от миниатюрни луни. — Сигурно са ти стрували цяло състояние.
Насмалко да каже: Слава богу, че си толкова богата, но успя да се овладее навреме. Би го казала, ако бяха само двете, но Джейн, като млада самотна майка, вероятно едва свързваше двата края, така че не беше учтиво да говорят за пари в нейно присъствие. Тя много добре знаеше това. (Каза го в своя защита наум, като реплика към съпруга си, защото именно той непрекъснато ѝ напомняше за социалните норми, които тя упорито пренебрегваше.)
Защо всички трябваше да стъпват толкова деликатно около парите на Селест? Сякаш богатството беше срамна болест. Същото се отнасяше и за красотата на Селест. Случайни минувачи ѝ хвърляха същите плахи погледи, каквито мятаха крадешком и на хора с липсващи крайници, а ако Маделин изобщо споменеше нещо за външния ѝ вид, Селест мигновено се засрамваше. Шшшт, шушнеше тя и боязливо се оглеждаше, да не би да ги чуе някой. Всички искаха да са богати и красиви, но истински богатите и красивите трябваше да се преструват, че са абсолютно същите като останалите. Странен свят.
— Е, училищна политика, момичета. — Маделин внимателно постави чашата обратно в кутията. — Най-напред ще започнем с Русите карета.
— Русите карета? — Селест присви очи, сякаш след това предстоеше изпит.
— Русите карета управляват училището. Ако искаш да членуваш в родителско-учителската асоциация, трябва да имаш прическа каре, при това руса — каза Маделин и приглади косата си на една страна, според изискванията на въпросната прическа. — Това е неписан закон.
Джейн се изкиска суховато и Маделин осъзна, че отчаяно копнее да я разсмее отново.
— Не трябва да е перхидролено русо, разбира се; трябва да е луксозно и скъпо русо, после косата се подстригва — онзи тип „мамешка“ прическа, която стои като каска.
— Много си лоша. — Селест леко я тупна по ръката.
— Не съм! — запротестира Маделин. — Аз обожавам тази прическа! Казах на Луси Пондър, че когато съм готова да се кандидатирам за член на родителско-учителската асоциация, ще я помоля да ме подстриже според изискванията. — Тя се обърна към Джейн; — Луси Пондър е местна фризьорка, дъщеря на дамата, която живее в къщата срещу двора на училището. В Пириуи всички са свързани помежду си.
— Така ли? — възкликна Джейн. По лицето ѝ пробяга някаква смесица от надежда и страх и тя бързо хвърли поглед през рамо.
— Всичко е наред, в безопасност сме, на хоризонта няма Руси карета.