Родителите, които не заведоха децата си на погребението, се надяваха, че присъствалите деца ще сънуват кошмари и ще останат, поне мъничко, белязани за цял живот, или поне достатъчно, за да се отрази това на резултатите им от приемните изпити в университета. Родителите, които в крайна сметка заведоха децата си на погребението, се надяваха, че наследниците им са научили ценни уроци за житейския кръговрат и подкрепата на приятели в труден за тях момент, и вероятно ще станат „по-жилави“, което ще им е полезно в пубертета и ще намали вероятността да посегнат на живота си или към наркотиците.
Джейн позволи на Зиги да отиде, защото той пожела, но и защото това беше погребението на баща му, и въпреки че той не го знаеше, нямаше да има друга възможност да присъства на погребението на баща си.
Дали щеше да му каже някой ден? Помниш ли първото погребение, на което ходи като малък? Ала той щеше да придаде на събитието някакво значение, да прикрепи смисъл към него. Той щеше да търси нещо, което — както Джейн най-после разбра — не съществуваше. През последните пет години тя безуспешно търсеше смисъл в една противна пиянска изневяра, а смисъл нямаше.
Църквата беше претъпкана с опечалени близки на Пери. Сестрата на Пери (лелята на Зиги, каза си Джейн, докато сядаше в дъното на църквата с останалите родители от училището, които всъщност не познаваха Пери) бе сглобила кратко филмче за живота му в негова памет. Беше направено много професионално, като истински филм, и създаваше внушението, че животът на Пери е бил по-вълнуващ, по-богат и по-съществен от този, който живееха опечалените присъстващи. Една след друга се появяваха подбрани негови снимки като русокосо пухкаво бебе, като пълничко момченце, като внезапно разхубавил се младеж, като красив младоженец, който целува своята красива съпруга, като горд млад татко на близнаци, с по едно бебе във всяка ръка. Имаше и видеокадри с него — как танцува рап с близнаците, как духа свещички, как кара ски с момчетата между краката си.
Саундтракът беше прекрасен и идеално синхронизиран за максимално емоционално въздействие, така че към края дори родителите, които бегло познаваха Пери, хлипаха неудържимо, а един мъж неочаквано изръкопляска.
От погребението насам Джейн непрекъснато си припомняше това филмче. Необоримото доказателство, че Пери е бил добър човек. Добър съпруг и баща. Нейните спомени за него от хотелската стая и на терасата — случайната проява на насилие към Селест — ѝ се струваха неубедителни и нереални. Мъжът с двете момченца в скута, който се смееше на забавен кадър към нечия камера, не бе способен на такива неща.
Да се насилва да помни онова, което със сигурност знаеше за Пери, ѝ се струваше безсмислено и педантично, до степен на злонамереност. Въпрос на възпитание и благоприличие бе да запази в спомените си това приятно филмче.
Джейн не бе видяла Селест да плаче на погребението. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени, но Джейн не я видя да плаче. Изглеждаше така, сякаш стискаше зъби, сякаш изчакваше нещо, да отмине някаква ужасна болка. Един-единствен път изглеждаше на косъм да избухне в сълзи, когато пред църквата утешаваше висок симпатичен мъж, който едва се държеше на крака под бремето на собствената си мъка.
Стори ѝ се, че чу Селест да казва: „О, Саксън“, когато пое ръката му, но може би съзнанието ѝ си правеше шеги.
— Ще говориш ли с нея? — попита Том, когато изкачиха стълбите.
— Със Селест? — каза Джейн. Не бяха говорили все още, или поне не както трябва. Майката на Селест се бе преместила при нея, помагаше ѝ с момчетата, а Джейн знаеше, че семейството на Пери също отнемаше голяма част от времето ѝ. Джейн имаше чувството, че двете със Селест никога няма да разговарят за Пери. От една страна, имаше твърде много за казване, а от друга — нямаше нищо. Маделин бе споделила, че Селест ще се премести в апартамент в „Макмеънс Пойнт“. Огромната красива къща щеше да бъде обявена за продан.
— Не със Селест. — Том я погледна странно. — С онази журналистка.
— О! — възкликна Джейн. — Господи, не! Не, не съм. Няма да говоря. Ед каза, че трябва да отговоря: „Не, благодаря“, учтиво, но твърдо, и бързо да затворя, все едно се опитва да ми продаде нещо по телефона. Каза, че хората имат странното убеждение, че са длъжни да разговарят с журналисти, което не е така, разбира се. С тях не е като с полицията.
Не изпитваше никакво желание да говори с журналистката. Твърде много тайни. Само като си помислеше за полицая, който я разпитва в болницата, и оставаше без дъх. Слава богу, че Бони реши да признае вината си.