— Добре ли се чувстваш? — Том спря и улови ръката ѝ. — Нали не вървя твърде бързо?
— Добре съм. Просто съм загубила форма.
— Ще те върнем обратно в обичайната ти спортна форма.
Джейн го сръчка с пръст.
— О, я млъквай!
Той се усмихна. Очите му не се виждаха, защото носеше слънчеви очила.
Къде се намираха в отношенията си? Много близки приятели, по-скоро като брат и сестра? Флиртуващи приятели, които знаеха, че никога нямаше да стигнат по-далеч от това? Тя наистина нямаше представа. Взаимното им привличане в нощта на викторината бе като съвършено цветенце, което се нуждаеше от допълнителни грижи или поне от пиянска първа целувка, облегнати на стена в училищния паркинг. И после се случи каквото се случи. Крехкото им стръкче бе стъпкано от огромен черен ботуш: смърт и кръв, и счупени кости, и история за бащата на Зиги, която все още не му беше разказала. И сега просто не можеха да се върнат обратно. Ритъмът им куцаше.
Предишната седмица излязоха заедно на нещо като романтична среща — кино и вечеря. Всичко беше идеално, спокойно и приятно. Вече бяха толкова добри приятели след разговорите часове наред, докато Джейн работеше в „Блу Блус“. Но нищо не се случи. Дори не се докоснаха.
По всичко личеше, че Том и Джейн бяха предопределени за приятелство. Леко разочароващо, но не и трагично. Приятелствата можеха да продължат и цял живот. Статистиката бе по-оптимистична в сравнение с интимните връзки.
Тази сутрин бе получила съобщение от братовчеда на приятелката си, който питаше дали не иска да се видят за онова питие, което все отлагаха. Тя веднага отговори: Да, искам.
Двамата с Том се запътиха към пейката, на която имаше гравирана табелка с посвещение за ВИКТОР БЕРГ, който обичаше да се разхожда край тези скали. Онези, които обичаме, не си отиват, те всеки ден седят до нас. Джейн винаги се сещаше за Папи, който беше роден в същата година като Виктор.
— Как е Зиги? — попита Том, когато седнаха и извадиха сандвичите си.
— Добре е — отвърна Джейн и зарея поглед към ширналата се синева на морето. — Чувства се страхотно.
Зиги имаше нов приятел — едно момче, което тъкмо се бе завърнало в Австралия след двегодишен престой в Сингапур. Зиги и Лукас внезапно станаха неразделни. Родителите на Лукас, семейна двойка около четиресетте, бяха поканили Джейн и Зиги на вечеря. Крояха планове да сватосат Джейн с чичото на Лукас.
Том внезапно положи длан върху ръката на Джейн.
— Божичко!
— Какво? — попита тя.
Том се взираше в морето, сякаш бе видял нещо.
— Мисля, че получавам съобщение. — Той притисна пръст към слепоочието си. — Да! Да, получавам. От Виктор!
— Виктор?
— Виктор Берг, който обичаше да се разхожда край тези скали! — припряно поясни Том и почука с пръст по табелката. — Вик, пич, какво има?
— Божичко, ти си идиот! — изкиска се Джейн.
Том я погледна.
— Вик казва, че ако не побързам да целуна това момиче, значи, съм голям глупак.
— О! — ахна Джейн. Стомахът ѝ трепна от вълнение, сякаш бе спечелила награда. А досега се опитваше да се успокоява с малки лъжи. Божичко, ама разбира се, че беше разочарована от това затишие. Много, много разочарована. — Наистина ли? Това ли ти каза…
Но Том вече я целуваше; с едната ръка докосваше бузата ѝ, а с другата махна сандвича от скута ѝ, премести го на пейката до себе си и се оказа, че крехкото стръкче не било стъпкано в крайна сметка и че първите целувки невинаги се случваха на тъмно и невинаги се нуждаеха от алкохол, те можеше да се случат и посред бял ден, на открито, когато слънцето гали лицето ти и всичко наоколо ти е искрено, истинско, естествено, и слава богу, че не дъвчеше дъвка, защото щеше да се наложи да я глътне бързешката и да пропусне факта, че вкусът на Том е точно такъв, какъвто винаги си го бе представяла: на канела и на кафе, и на море.
— Мислех си, че сме обречени на приятелство — каза тя, когато спряха за миг да си поемат дъх.
Том приглади кичур коса зад ухото ѝ.
— Имам си достатъчно приятели.
83.
Саманта: Е, значи, приключихме, така ли? Записахте ли всичко, което ви трябваше? Каква сага, а? Нещата отново са си както преди, с тази разлика, че сега всички родители сме ужасно мили помежду си. Голям смях.
Габриел: Отмениха пролетния бал. Оставаме си със сергиите за сладкиши. Точно каквото ми трябваше. От стрес покрай цялата тази работа съм качила пет кила.