Насън му крещеше. Как можа, как можа? Удряше го многократно. Събуждаше се с мокро от сълзи лице.
„Все още го обичам“ — каза на Сузи, сякаш признаваше нещо отвратително.
„Позволено е все още да го обичаш.“
„Полудявам“ — каза ѝ.
„Лекуваш се“ — отвръщаше Сузи и търпеливо изслушваше всяко провинение, заради което Пери я бе наказвал, с всичките му мъчителни подробности: Знам, че трябваше да накарам момчетата да приберат конструкторите „Лего“, но бях уморена… Не биваше да казвам това, което казах… Не биваше да правя онова, което направих. По някаква причина изпитваше нужда да чопли до безкрай дори най-нищожните случки от последните пет години, опитвайки се да ги изглади в съзнанието си.
„Не беше редно, нали?“ — непрекъснато казваше на Сузи, сякаш Сузи бе реферът, а Пери също присъстваше и слушаше този безпристрастен арбитър.
„Ти смяташ ли, че е било редно? — отвръщаше Сузи, като всеки добър терапевт. — Ти мислиш ли, че си го заслужавала?“
Селест погледна към седналия от дясната ѝ страна мъж, който тъкмо посягаше към чашата си с вода. Ръката му трепереше по-зле и от нейната, но той не се отказа и я вдигна към устата си, макар че ледените кубчета потракваха и част от водата преля върху пръстите му.
Беше висок, приятен на вид мъж със слабо лице, около трийсет и пет годишен; носеше вратовръзка под нелепия си червен пуловер. Колега на Сузи вероятно, но с патологичен страх от говорене пред публика. Селест изпита желание да стисне ръката му, за да му вдъхне кураж, но не искаше да го поставя в неудобно положение — все пак той беше специалистът тук.
Тя погледна надолу към повдигнатите крачоли на черния му панталон. Носеше светлокафяви чорапи до средата на прасеца и добре лъснати черни официални обувки. Комбинация, която би докарала Маделин до припадък. Селест бе позволила на Маделин да избере дрехите ѝ за днес: нова бяла копринена риза, съчетана с тясна права пола и ниски черни обувки. „Никакви токчета — бе отсякла Маделин, когато Селест ѝ показа избраните от нея сандали на висок ток. — Не са подходящи за такова събитие.“
Селест се примири, макар и неохотно. През изминалата година позволяваше на Маделин да прави много неща за нея. „Трябваше да го усетя — непрекъснато повтаряше Маделин. — Трябваше да разбера на какво си била подложена.“ Без значение колко пъти Селест я уверяваше, че е било невъзможно да го усети, че тя никога не би допуснала да го усети, Маделин продължаваше да се бори с мъчителното чувство за вина. Селест нямаше друг избор, освен да ѝ позволи да бъде наблизо.
Тя се огледа за приветливо лице в публиката и се спря на жена около петдесетте с птича физиономия и ведро изражение, която кимаше окуражително, докато Сузи изнасяше встъпителното си слово.
Жената напомняше на Селест за учителката на момчетата в новото им училище, което се намираше точно зад ъгъла на апартамента им. Селест си бе уговорила среща с нея преди началото на учебната година. „Момчетата обожаваха баща си и откакто той почина, дисциплината им куца“ — сподели тя с учителката.
„Това е напълно разбираемо — отвърна госпожа Хупър. Изглеждаше така, сякаш нищо не би могло да я изненада. — Нека се срещаме веднъж седмично, за да сме сигурни, че владеем положението.“
Селест изпита желание да я прегърне силно, да зарови лице в блузата ѝ на цветя и да избухне в сълзи, но успя да се сдържи.
Близнаците не се справяха добре през последната година. Толкова бяха свикнали с дългите отсъствия на Пери и им отне доста време да разберат, че той никога няма да се върне у дома. Държаха се точно както се държеше баща им, когато нещата не се случваха според очакванията му: гневно, с прояви на жестокост. Всеки ден се опитваха да се убият взаимно и всяка нощ заспиваха в едно легло, долепили глави върху една и съща възглавница.
Да вижда мъката им, бе като наказание за Селест. Но наказание за какво? Че е останала с баща им? Че е искала той да умре?
Бони не влезе в затвора. Съдът постанови, че неволно е извършила непредумишлено убийство при неправомерно и опасно деяние, и я осъди на двеста часа общественополезна дейност. При обявяването на присъдата съдията отбеляза, че моралната вина на обвиняемата е в долния край на скалата за този тип престъпление. Съдът взе под внимание факта, че Бони нямаше криминално досие, демонстрираше видимо разкаяние и макар да е било възможно да се предвиди, че жертвата може да падне от терасата, тя не е имала такова намерение.