— Мамо! — Зиги се втурна към Джейн и тя го грабна в прегръдката си.
Имаше чувството, че не го е виждала от цяла вечност, сякаш двамата бяха прекарали дълго време на екзотични острови, далече един от друг. Тя зарови нос в косата му.
— Как беше? Забавлява ли се?
Преди той да успее да отговори, учителката извика:
— Моля за вниманието на всички родители и деца! Имахме великолепна сутрин, но сега просто се налага да си поговорим за нещо. Боя се, че е сериозно.
Трапчинките на учителката потъваха навътре в бузите и, сякаш тя се опитваше да ги скрие, за да ги върне обратно в по-подходящ момент.
Джейн разхлаби прегръдката си и остави Зиги да се плъзне обратно на земята.
— Какво става? — попита някой.
— Нещо се е случило на Амабела, така изглежда — обади се друга майка.
— О, боже! — тихо добави някой друг. — Сега ще видим Рената в пълна бойна готовност.
— Така, някой току-що е наранил Анабела — Амабела, съжалявам — и аз искам този някой, който и да е той, да дойде и да се извини, защото ние не посягаме на приятелите си в училище, нали? — каза учителката с учителския си тон. — А ако го сторим, винаги се извиняваме, защото така постъпват големите деца от детската градина.
Настъпи мълчание. Децата или се взираха безизразно в учителката, или се клатеха напред-назад с наведени глави. Някои от тях заровиха лица в полите на майките си.
Единият от близнаците на Селест я задърпа за блузата.
— Гладен съм!
Маделин стана от пейката под дървото и докуцука до Джейн.
— Защо ни задържат? — Тя се огледа наоколо. — Аз дори не знам къде е Клоуи.
— Кой беше, Амабела? — попита Рената. — Кой те нарани?
Момиченцето прошепна нещо на ухото ѝ.
— Случайно ли стана, Амабела? — отчаяно попита учителката.
— Не е станало случайно, за бога! — отсече Рената. Лицето ѝ пламтеше от правдив гняв. — Някой се е опитал да я удуши. Виждам следите по шията ѝ. Мисля, че ще излязат и синини.
— Мили боже! — каза Маделин.
Джейн проследи с поглед как учителката приклекна до момиченцето, прегърна го и се наведе към ухото му.
— Ти видя ли какво се случи? — обърна се Джейн към Зиги. Той енергично поклати глава.
Учителката отново се изправи и смутено заопипва обицата си, преди да се обърне към родителите:
— Оказва се, че едно от момчетата… ами… Проблемът е там, че децата все още не знаят имената си, така че Амабела не може да ми каже с точност кое момченце…
— Ние няма да оставим нещата така! — прекъсна я Рената.
— Категорично не! — съгласи се русата ѝ приятелка, която продължаваше да виси над рамото ѝ. Харпър, помисли си Джейн, опитвайки се да запомни правилно имената на всички. Висящата Харпър.
Учителката пое дълбоко дъх.
— Не. Няма да оставим нещата така. Чудя се дали бих могла да помоля всички деца… е, всъщност може би само момчетата, да дойдат тук съвсем за мъничко.
Родителите избутаха напред синовете си с нежно смушкване между лопатките.
— Хайде, отивай — каза Джейн на Зиги.
Той стисна ръката ѝ и я погледна умоляващо.
— Вече съм готов да се прибираме.
— Всичко е наред — каза Джейн. — Само за няколко минути.
Зиги бавно се запъти натам и застана до едно момче, което изглеждаше като гигант до него. Беше с една глава по-високо от сина ѝ, с черна къдрава коса и широки, здрави рамене. Изглеждаше като малък гангстер.
Момчетата се подредиха в рехава редица пред учителката. Бяха петнайсетина на брой, във всякакви форми и размери. Светлокосите близнаци на Селест стояха в края; единият плъзгаше автомобилче „Мачбокс“ по главата на брат си, който пък яростно размахваше ръка, сякаш пъдеше досадна муха.
— Като разпознаване на заподозрени в полицията — каза Маделин.
Някой се изкиска:
— Маделин, престани!
— Всички трябва да застанат с лице напред, а после да се завъртят, така че да покажат и профилите си — продължи Маделин, после добави към Селест: — Ако се окаже някое от твоите момчета, Селест, тя няма да успее да ги различи на външен вид. Тогава ще трябва да се направи ДНК анализ. Момент… еднояйчните близнаци еднакво ДНК ли имат?
— Смешно ти е на теб, Маделин; твоето дете е извън подозрение — обади се друга майка.
— Имат еднакво ДНК, но различни пръстови отпечатъци — отвърна Селест.
— Добре, в такъв случай ще се наложи да сваляме пръстови отпечатъци.
— Шшшт — изшътка Джейн, опитвайки се да потисне смеха си. Изпитваше огромно съчувствие към майката на детето, което всеки момент щеше да бъде подложено на публично унижение.