Малкото момиченце на име Амабела стисна ръката на майка си. Червенокосата бавачка скръсти ръце и отстъпи крачка назад.
Амабела огледа редицата момчета.
— Той беше — веднага каза тя и посочи към малкия гангстер. — Той се опита да ме удуши.
„Знаех си“, помисли си Джейн.
Но после, по някаква причина, учителката сложи ръка на рамото на Зиги и момиченцето кимна, а Зиги започна да клати глава:
— Не бях аз!
— Да, той беше — потвърди момиченцето.
Детектив сержант Ейдриън Куинлан: В момента се прави аутопсия, за да се установи причината за смъртта, но на този етап мога да потвърдя, че жертвата има фрактури на ребрата в дясната част на гръдния кош, счупен таз и фрактури на основата на черепа, десния крак и долната част на гръбначния стълб.
7.
О, горко ми, помисли си Маделин.
Прекрасно. Току-що се бе сприятелила с майката на един малък разбойник. В колата изглеждаше толкова симпатичен и миличък. Слава богу, че не се бе опитал да удуши Клоуи. Щеше да се получи неловко. Освен това Клоуи щеше да го нокаутира с юмрук.
— Зиги никога не би… — започна Джейн.
Лицето ѝ побеля като платно. Изглеждаше ужасена. Маделин забеляза как другите родители започнаха да отстъпват назад, оформяйки кръг от празно пространство около Джейн.
— Всичко е наред. — Маделин утешително погали ръката на Джейн. — Те са деца! Още не са се цивилизовали!
— Извинете. — Джейн подмина две други майки, пристъпи в центъра на малката групичка, сякаш излизаше на сцена, и сложи ръка върху рамото на Зиги. Сърцето на Маделин се сви и за двамата. Джейн изглеждаше достатъчно млада да ѝ бъде дъщеря. Всъщност мъничко ѝ напомняше за Абигейл — същата безпричинна тревожност и боязлив, необщителен нрав.
— О, боже! — тревожно прошепна Селест на Маделин. — Това е ужасно!
— Нищо не съм направил! — смело заяви Зиги.
— Зиги, просто искаме да се извиниш на Амабела, това е всичко — каза госпожица Барнс.
Бек Барнс бе учителка и на Фред в детската градина, в първата ѝ година след дипломирането ѝ от педагогическия колеж. Беше добра, но все още твърде млада и прекалено неспокойна за вкуса на родителите, което бе съвършено нормално за родител като Маделин, но не и за родител като Рената Клайн, жаден за мъст. Макар че, ако трябва да сме честни, всеки родител би искал извинение, ако друго дете се опита да удуши неговото. (А може би нещата се утежняваха и от факта, че Маделин бе накарала Рената да изглежда като глупачка, приемайки Джейн за бавачка. Рената не обичаше да изглежда като глупачка. Децата ѝ бяха гении в края на краищата. На плещите ѝ се крепеше сериозна репутация. Заедно с куп заседания на управителния съвет.)
Джейн погледна към Амабела.
— Миличка, сигурна ли си, че точно това момче те нарани?
— Би ли се извинил на Амабела, ако обичаш? Наистина си я наранил много лошо — каза Рената на Зиги. Говореше любезно, но твърдо. — И после всички ще можем да се прибираме у дома.
— Ама не бях аз — отвърна Зиги. Говореше много ясно и точно и гледаше Рената право в очите.
Маделин свали слънчевите си очила и замислено задъвка едната им дръжка. Може би наистина не е бил той? Дали Амабела не грешеше? Но тя бе надарено дете! Освен това бе едно много сладко момиченце. С Клоуи играеха заедно на детската площадка, лесно отстъпваше, позволяваше на Клоуи да я командва и приемаше второстепенната роля във всичките им игри.
— Не лъжи! — отсече Рената, зарязала благовъзпитаното си поведение в стил „Държа се мило с чуждите деца дори когато тормозят моето“. — Просто трябва да се извиниш, нищо повече.
Маделин видя как тялото на Джейн реагира мигновено, инстинктивно, като внезапно нападение на змия или скок на хищно животно. Тя изпъна гръб и вирна брадичка.
— Зиги не лъже.
— Е, аз пък те уверявам, че Амабела казва истината.
Публиката застина. Дори децата притихнаха, с изключение на близнаците на Селест, които се гонеха на площадката за игра и крещяха нещо за нинджи.
— Добре, изглежда, стигнахме до задънена улица. — Госпожица Барнс очевидно нямаше никаква представа какво да прави. Та тя бе на двайсет и четири, за бога.
Клоуи внезапно изникна до Маделин, задъхана от изкачването по катерушката.
— Искам да поплувам — заяви тя.
— Шшшт.
Клоуи въздъхна.
— Може ли да поплувам, мамо, моля?