Селест изглеждаше великолепно, разбира се. Лично съм я виждала да се тъпче с въглехидрати като за последно, така че не ми говорете за справедливост на този свят.
10.
Джейн се събуди от виковете на хора, които крещяха „Весела Коледа!“ на улицата, под прозореца на апартамента ѝ. Тя се надигна в леглото и опипа тениската си; беше мокра от пот. Припомни си съня си: лежеше просната по гръб, а Зиги стоеше до нея по пижама и се усмихваше отвисоко, настъпил гърлото ѝ с ходило.
„Махни се, Зиги, не мога да дишам!“ — опита се да му каже, но той спря да се усмихва и започна да я изучава с поглед, сякаш провеждаше научен експеримент.
Тя сложи длан на шията си и пое въздух на едри глътки.
Беше просто сън. Сънищата не значеха нищо.
Зиги лежеше в леглото ѝ, притиснал топлото си гръбче към нея. Тя се обърна с лице към него и погали с пръст меката, нежна кожа точно над скулата му.
Всяка вечер той лягаше в своето легло и всяка сутрин се събуждаше в нейното. Никой от двамата не помнеше как се е озовал там. Решиха, че може би е магия. „Може би някоя добра вещица ме премества тук всяка нощ“ — казваше Зиги с широко отворени очи, но дяволито се усмихваше, защото не вярваше напълно в цялата тази работа с вълшебствата.
„Един ден просто ще престане — казваше майката на Джейн всеки път, когато дъщеря ѝ споменеше, че Зиги се мести в леглото ѝ всяка нощ. — Като стане на петнайсет, вече няма да го прави.“
На носа на Зиги имаше нова луничка, която Джейн не бе забелязала досега. Вече имаше три лунички на носа си, подредени във формата на корабно платно.
Един ден някоя жена щеше да лежи в леглото до Зиги и да изучава спящото му лице. Над горната му устна щеше да има миниатюрни черни точици от мустаци. Слабичките момчешки рамене щяха да станат широк гръден кош. Какъв ли мъж щеше да бъде?
„Ще бъде нежен, прекрасен мъж, също като Папи“ — заявяваше майка ѝ убедително, сякаш го знаеше с абсолютна сигурност.
Майката на Джейн вярваше, че Зиги е собственият ѝ любим баща, прероден в него. Или поне се преструваше, че вярва. Никой не можеше да каже със сигурност дали говореше сериозно. Папи бе починал шест месеца преди раждането на Зиги, точно когато майката на Джейн четеше книга за малко момченце, което било прероден пилот на изтребител от Втората световна война. Идеята, че внукът ѝ всъщност би могъл да е баща ѝ, се бе загнездила в главата ѝ. Това ѝ помагаше да се справя с мъката.
И естествено, липсваше зет, който би могъл да се обиди от твърденията, че синът му всъщност е дядото на съпругата му.
Джейн не насърчаваше убежденията на майка си за прераждането, но и не ѝ пречеше да вярва в това. Може би Зиги действително беше Папи. Понякога съзираше бегъл намек за Папи в лицето на Зиги, особено когато се съсредоточаваше. Челото му се набръчкваше по същия начин.
Майка ѝ побесня, когато Джейн ѝ звънна, за да ѝ разкаже за случилото се в деня за ориентация.
— Това е безобразие! Зиги никога не би посегнал на друго дете. Та той и на мравката път прави. Същият е като Папи. Нали помниш как Папи не смееше и муха да убие? Баба ти подскачаше наоколо и крещеше: „Убий я, Стан! Убий тази проклета гадина!“.
После настъпи мълчание, което значеше, че майката на Джейн бе изпаднала в пристъп на кикот. Тя се кикотеше в беззвучен режим.
Джейн изчака търпеливо, докато майка ѝ отново се обади с треперещ глас:
— Ох, добре ми дойде това! Смехът действа отлично на храносмилането. Така, докъде бяхме стигнали? О, да! Зиги! Това дребно келешче! Не Зиги, разбира се, а момиченцето. Как е решила да обвини точно миличкия ни Зиги?
— Не знам — отвърна Джейн. — Но работата е там, че тя не изглеждаше като келешче. Майката се държеше ужасно, но дъщеря ѝ изглеждаше мила.
Джейн усети неуверената нотка в гласа си. Усети я и майка ѝ.
— Но, скъпа, нали не допускаш, че Зиги наистина се е опитал да удуши друго дете?
— Не, разбира се — отвърна Джейн и побърза да смени темата.
Тя намести възглавницата си и зае по-удобна поза. Може би щеше да успее да заспи отново. „Зиги ще те събуди още с пукването на зората“ — бе казала майка ѝ, но Зиги не изглеждаше особено развълнуван за Коледа тази година и Джейн се зачуди дали не го е разочаровала с нещо. Често изпитваше неловкото усещане, че води измислен живот заради него и фалшифицира детството му. Стараеше се да създава дребни ритуали и семейни традиции за рождени дни и празници. „Хайде да закачим коледния ти чорап!“ Но къде? Местеха се твърде често, за да си имат обичайно място. На края на леглото му? На дръжката на вратата? Тя се огледа наоколо и гласът ѝ започна да звучи пискливо и неестествено. Имаше нещо лъжливо във всичко това. Ритуалите им не бяха истински като при другите семейства, където имаше мама и татко и поне още едно братче или сестриче. Понякога ѝ се струваше, че Зиги се преструва заради нея, а всъщност всичко му беше пределно ясно и знаеше, че го мамят.