— Бебчето ми тръгна на училище — изхълца Маделин. Клоуи бе влязла в класната стая с уверена крачка, рамо до рамо с госпожица Барнс, като нейна колежка, и през цялото време бърбореше, вероятно нахвърляше някои предложения за промяна в учебната програма.
— Аха — потвърди Ед. — И то съвсем навреме. Мисля, че точно тези думи използва вчера, когато говори по телефона с майка си.
— А аз трябваше да стоя там, в училищния двор, и да водя учтив разговор с шибания ми бивш съпруг! — Настроението на Маделин се мяташе между сълзливо и гневно.
— Аха, само не знам дали е уместно да се използва думата учтив — отбеляза Ед.
— Достатъчно трудно е да си самотна майка.
— Ммм… Какво?
— Джейн! Говоря за Джейн, разбира се. Помня първия учебен ден на Абигейл. Чувствах се като урод. Имах усещането, че всички са толкова отблъскващо семейни. Всички родители бяха в перфектни двойчици. Никога не се бях чувствала толкова самотна. — Маделин се замисли за бившия си съпруг, който сутринта спокойно оглеждаше училищния двор. Нейтън нямаше никаква представа как се бе чувствала Маделин през всички онези години, в които отглеждаше Абигейл съвсем сама. Но и не би го отрекъл. О, не! Ако тя започнеше да крещи в лицето му: „Беше трудно! Беше ужасно трудно!“, той щеше да потръпне, намръщен, и да си придаде толкова тъжен и разкаян вид, но колкото и да се опитваше, никога нямаше да го проумее истински.
И това я изпълни с безсилен гняв. Нямаше къде другаде да го насочи, освен към Рената.
— Така че просто си представи как се чувства Джейн, когато нейното дете е единственото непоканено на това парти. Представи си го.
— Разбирам — каза Ед. — Макар че след случилото се, предполагам, от гледна точка на Рената мога да…
— Не, не можеш! — извика Маделин.
— Божичко! Съжалявам. Не. Разбира се, че не мога. — Ед вдигна поглед към огледалото за обратно виждане. — О, ето, твоята малка приятелка току-що паркира зад нас. Хайде да отидем да хапнем торта с нея. Това ще оправи нещата.
Той разкопча предпазния си колан.
— Ако няма да каниш всички деца от класа, няма да раздаваш поканите в училищния двор. Всяка майка го знае. Това е неписан закон.
— Бих могъл да говоря на тази тема цял ден. Наистина. Точно днес не искам да говоря за нищо друго, освен за партито на Амабела по случай петия ѝ рожден ден.
— Млъквай!
— Мислех, че в нашата къща не употребяваме „млъквай“.
— Майната ти тогава!
Ед се ухили и я погали по бузата.
— Утре ще се почувстваш по-добре. Утре винаги се чувстваш по-добре.
— Да, да, знам. — Маделин пое дълбоко въздух и отвори вратата тъкмо когато майката на Джейн изхвърча от колата на дъщеря си и се втурна по тротоара към нея, намествайки дамската чанта на рамото си, ухилена до ушите.
— Здрасти! Здрасти-здрасти! Маделин, би ли се поразходила с мен на плажа, докато другите поръчат кафе?
— Мамо. — Джейн вървеше зад нея с баща си. — Ти вече видя плажа. Ти дори не обичаш плажове!
От ясно по-ясно беше, че майката на Джейн искаше да поговори насаме с Маделин.
— Разбира се… Ди. — Името се яви в съзнанието ѝ като дар божи.
— И аз ще дойда тогава — въздъхна Джейн.
— Не, не, ти отивай в кафенето и помогни на баща си да се настани и да ми поръча нещо хубаво.
— Да, понеже аз съм немощен старец, който едва стои на краката си. — Бащата на Джейн преправи гласа си и стисна лакътя на дъщеря си. — Помогни ми, скъпа дъще.
— Да тръгваме — отсече Ди.
Маделин хвърли поглед към Джейн, която се поколеба дали да продължи да настоява или не, но в крайна сметка сви рамене и се отказа.
— Не се бавете много — каза тя на майка си. — Ще ви изстине кафето.
— Поръчай ми двойно еспресо и парче шоколадова торта със сметана — каза Маделин на Ед.
Ед вдигна палец и поведе Джейн и баща ѝ към „Блу Блус“, а Маделин се наведе и събу обувките си. Майката на Джейн направи същото.
— Съпругът ти почивен ден ли си взе за празника на Клоуи? — попита Ди, докато вървяха през пясъка към водата. — О, божичко, как блести! — Тя носеше слънчеви очила, но засенчваше очите си с опакото на дланта си.
— Той е журналист в местния вестник — отвърна Маделин. — Има много гъвкаво работно време, а и често работи от къщи.
— Това сигурно е хубаво. Или може би не? Не ти ли досажда понякога? — Ди колебливо пристъпваше по пясъка. — Случва се да изпратя Бил до супермаркета за нещо, което не ми е особено нужно, просто за да остана сама.
— При нас се получава много добре — отвърна Маделин. Аз работя три дни седмично за театър „Пириуи Пенинсюла“, така че Ед прибира децата от училище, когато съм на работа. Не тънем в разкош, но и двамата обичаме професиите си, така че сме щастливи.