Селест взе дистанционното и спря DVD плейъра на пауза.
— Този сезон е още по-хубав от предишния.
— Така е — съгласи се Пери. — Но подозирам, че ще сънувам кошмари.
Той извади бутилката вино от бюфета.
— Утре ще ходим ли на някакъв детски рожден ден? — попита той, докато доливаше вино в чашата ѝ. — Днес в Каталина случайно срещнах Марк Уитакър и той очевидно смяташе, че ще ходим. Майката споменала, че сме поканени. Рената някоя си. Аз всъщност не се ли запознах с Рената онзи ден, когато идвах с теб до училището?
— Запозна се — отвърна Селест. — Бяхме поканени на партито на Амабела. Но няма да ходим.
Не внимаваше. Това беше проблемът. Нямаше време да се подготви. Наслаждаваше се на виното, шоколада и зомбитата. Пери се бе прибрал преди по-малко от седмица. Винаги бе толкова нежен и весел след пътуване, особено след далечно пътуване в чужбина. Това някак си го пречистваше. Лицето му винаги изглеждаше по-гладко, а очите му грееха. Слоевете напрежение и раздразнение тепърва щяха да се трупат в продължение на седмици. Тази вечер децата отново бяха в дивашко настроение. „Днес мама ще си почива“ — каза той на момчетата и изпълни целия ритуал с къпането, миенето на зъби и приказка преди лягане съвсем сам, докато тя си седеше на дивана, четеше книгата си и пиеше „Изненадата на Пери“. Това бе коктейл, измислен от него преди години. Имаше вкус на шоколад и сметана, и ягоди, и канела, и всяка жена, за която някога го бе приготвял, изпадаше в див възторг. „Ще ти дам децата си в замяна на тази рецепта“ — бе казала Маделин на Пери.
Пери напълни и своята чаша.
— Защо няма да ходим?
— Ще водя момчетата на „Дисни върху лед“. Маделин е получила безплатни билети и ще ходим заедно, цяла трупа. — Селест си взе още един бонбон. Беше изпратила есемес с извинение до Рената, но така и не получи отговор.
Не беше я срещала от първия учебен ден, тъй като с воденето на децата ѝ до училище и прибирането им се занимаваше основно бавачката. Знаеше, че с отказа си заставаше на страната на Маделин и Джейн, но… е, тя наистина бе на страната на Маделин и Джейн. Освен това ставаше въпрос за парти по случай пети рожден ден. Не беше въпрос на живот и смърт.
— Значи, аз не съм добре дошъл на това… „Дисни“ събитие? — попита Пери и отпи глътка от виното си. И тогава тя го усети. В стомаха си. Леко присвиване. Но тонът му бе съвсем нормален. Шеговит. Ако Селест стъпваше внимателно, би могла да спаси вечерта.
Тя остави бонбона.
— Съжалявам. Мислех, че ще ти е приятно да останеш сам за известно време. Можеш да отидеш на фитнес.
Пери се изправи над нея, все още с бутилката вино в ръка. Усмихваше се.
— Нямаше ме три седмици. Заминавам отново другия петък. Защо бих искал да оставам сам?
Не звучеше и не изглеждаше ядосан, но Селест усещаше нещо във въздуха, нещо като електрически заряд преди буря. Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.
— Съжалявам — отвърна. — Не помислих.
— Гади ли ти се вече от мен? — Изглеждаше обиден. Наистина беше обиден. Селест бе постъпила неразумно. Трябваше да се сети. Пери винаги търсеше доказателства, че тя всъщност не го обича. Сякаш го очакваше, а после се ядосваше, когато повярваше, че се е оказал прав.
Тя понечи да стане от дивана, но това щеше да доведе до конфликт. Понякога, ако се държеше нормално, успяваше да потуши проблема още в зародиш. Вместо това обаче го погледна право в очите.
— Момчетата дори не познават това момиченце. А и толкова рядко ги водя на спектакли на живо. Просто реших, че това е по-добрата опция.
— А защо не ги водиш на спектакли? — попита Пери. — Ние нямаме нужда от безплатни билети! Защо не каза на Маделин да даде билетите на хора, които наистина ще ги оценят?
— Не знам. Не беше заради парите. Наистина.
Това изобщо не ѝ бе хрумнало. Така лишаваше някоя друга майка от безплатен билет. Трябваше да се сети, че по това време Пери ще си е у дома и ще иска да прекара свободното си време с момчетата, но той отсъстваше много често и тя бе свикнала да съобразява социалните им ангажименти главно със себе си.
— Съжалявам — спокойно добави тя. Наистина съжаляваше, но нямаше смисъл, защото той никога нямаше да ѝ повярва. — Може би трябваше да избера рождения ден. — Изправи се. — Ще си махна контактните лещи. Сърбят ме очите.
Той стисна ръката ѝ над лакътя. Пръстите му се забиха и плътта ѝ.
— Ей! Боли.
Това бе част от играта — първоначалната ѝ реакция винаги да е гняв и изненада, сякаш това се случваше за пръв път и той може би не осъзнаваше какво точно прави.