— Нарани ли се, мамо? — попита Зиги от задната седалка. Той винаги се тревожеше да не би да се е наранила.
— Не — отвърна Джейн. — Онази жена там се нарани. Препъна се и падна.
Джейн зачака жената да се изправи и да се върне в колата си, но тя продължаваше да седи на земята. Бе отметнала главата си назад и гледаше към небето, а лицето ѝ имаше онова напрегнато изражение на човек, измъчван от силна болка. Светна зелено и малкото синьо „Мицубиши“ пред джипа се стрелна напред със свистене на гуми.
Джейн включи мигач, за да заобиколи колата. Бяха тръгнали за опознавателния ден в новото училище на Зиги и тя нямаше никаква представа къде отива. И двамата със Зиги бяха много притеснени, но се преструваха, че не е така. Тя искаше да стигне там спокойно и без да бърза.
— Жената добре ли е? — попита Зиги.
Джейн усети онова странно пробождане, което изпитваше, когато в объркани моменти от живота ѝ нещо (най-често Зиги) я караше да си спомни тъкмо навреме как беше редно да се държи един добър, нормален, добре възпитан възрастен.
Ако не беше Зиги, тя щеше да продължи по пътя си. Щеше да бъде толкова съсредоточена върху задачата си да го заведе на този ден за ориентация в детската градина, че щеше да отмине жена, която седи на пътя и се гърчи от болка.
— Само да проверя как е — каза Джейн, сякаш през цялото време бе имала точно такова намерение. Тя също включи аварийните светлини и отвори вратата с егоистичното усещане за съпротива. Създаваш ми неудобство, бляскава красавице! — Добре ли сте? — извика.
— Добре съм! — Жената опита да се надигне, но изскимтя и положи ръка върху глезена си. — О, мамка му! Изкълчих си глезена, това е всичко. Такава съм идиотка. Излязох от колата, за да отида да кажа на момичето пред мен да спре да пише съобщения. Така ми се пада, задето се държах като директор на училище.
Джейн приклекна до нея. Жената имаше дълга до раменете, добре подстригана тъмна коса и няколко едва забележими лунички по носа. Имаше нещо естетически приятно в тези лунички — като детски спомен от лятото — и те чудесно се допълваха от фините бръчици около очите и абсурдните обици по последна мода.
Съпротивата на Джейн се стопи безвъзвратно.
Тя харесваше тази жена. Искаше да ѝ помогне.
(И все пак какво значеше това? Ако жената беше беззъба вещица с гърбав нос, осеян с брадавици, тя щеше да продължи да негодува, така ли? Каква несправедливост. Каква жестокост. Джейн щеше да се държи любезно с тази жена, защото харесваше луничките ѝ.)
Роклята ѝ имаше сложна бродерия на цветя по цялата линия на деколтето. През венчелистчетата се виждаше загоряла от слънцето кожа, осеяна с лунички.
— Трябва веднага да сложим лед върху глезена — каза Джейн. Познаваше травмите на глезен от времената, когато тренираше баскетбол, и ясно виждаше, че глезенът на тази жена вече започва да се подува. — И го дръжте повдигнат. — Тя задъвка устната си и се огледа с надеждата да открие някой друг, който да се заеме с това. Нямаше никаква представа как да организира логистиката на цялото мероприятие.
— Днес е рожденият ми ден — тъжно каза жената. — Ставам на четиресет.
— Честит рожден ден — каза Джейн. Имаше нещо много мило в това, че жена на четиресет изобщо си прави труда да спомене, че има рожден ден.
Тя се вгледа във високите сандали с каишки. Ноктите на жената бяха лакирани в искрящо тюркоазено. Токовете бяха тънки като клечки за зъби и опасно високи.
— Нищо чудно, че сте изкълчили глезена си — каза Джейн. — Никой не е способен да ходи на такива обувки!
— Знам, но не са ли прекрасни? — Жената завъртя крака си под ъгъл, за да им се наслади. — Ох! Мамка му, боли! Съжалявам. Извинявам се за грубия език.
— Мамо! — От прозореца на колата се подаде момиченце с тъмни къдрици и блестяща диадема в косата. — Какво правиш? Ставай! Ще закъснеем!
Бляскава майка. Бляскава дъщеря.
— Благодаря за съчувствието, скъпа! — извика жената и се усмихна печално на Джейн. — Тръгнали сме към детската градина, днес е денят за ориентация. Много се вълнува.
— В училище „Пириуи“? — попита Джейн. Беше изумена. — Точно там отиваме и ние. Зиги, синът ми, започва училище догодина. Местим се тук през декември. — Струваше ѝ се невъзможно, че тя и тази жена биха могли да имат нещо общо или че житейските им пътища биха могли да се пресекат по някакъв начин.
— Зиги? Като Зиги Стардъст? Какво прекрасно име! — възкликна жената. — Аз съм Маделин, между другото. Маделин Марта Макензи. Винаги добавям и частта с Марта по някаква причина. Не ме питай защо. — Тя протегна ръка.