— Джейн — каза Джейн. — Джейн без-второ-име Чапман.
Габриел: В крайна сметка училището се разцепи. Беше като… не знам… гражданска бойна. Или си в отбор „Маделин“, или в отбор „Рената“.
Бони: Не, не, това е ужасно. Това никога не се е случвало. Не е имало никакви отбори. Ние сме много сплотена общност. Имаше твърде много алкохол. Освен това имаше пълнолуние. При пълнолуние всички полудяват — малко или много. Съвсем сериозно. Това е явление, което може да бъде доказано.
Саманта: Имало е пълнолуние? Валеше проливен дъжд, това знам. Косата ми стана на нищо.
Госпожа Липман: Това е нелепо, абсолютна измислица. Нямам какво повече да кажа.
Каръл: Знам, че непрекъснато опявам за Клуба на любителите на еротични книги, но съм сигурна, че нещо се е случило на някоя от техните така наречени литературни сбирчици.
Харпър: Вижте, плаках, когато разбрах, че Емили има талант. Казах си, ето ни отново! Минах през всичко това със София, така че знаех какво ме очаква! Рената се намираше в същата ситуация. Две талантливи деца. Никой не може да разбере какъв стрес е това. Рената се тревожеше за Амабела, как ще се приспособи в училище, дали ще я поощряват достатъчно и така нататък. И когато онова дете със смешното име, онзи Зиги, направи каквото направи, при това още на сутринта в деня за ориентация!.. И тя се разстрои, напълно разбираемо е. Оттам започна всичко.
4.
Джейн си носеше книга, която да чете в колата, докато Зиги е в детската градина, но вместо това придружи Маделин Марта Макензи (звучеше като име на опърничаво момиченце от детска книжка) до едно плажно кафене на име „Блу Блус“.
Кафенето представляваше странна безформена постройка, почти като пещера, точно на дъсчената пешеходна пътека край плажа Пириуи. Маделин куцукаше на бос крак, облегната тежко на рамото на Джейн, все едно бяха стари приятелки. Джейн усещаше парфюма на Маделин, нещо с възхитителни цитрусови нотки. През последните пет години не се бе впечатлявала особено от други възрастни.
Веднага щом отвориха вратата на кафенето, иззад бара се появи младолик мъж с протегнати ръце. Бе облечен изцяло в черно, имаше къдрава руса коса като на сърфист с обица с винтче от едната страна на носа.
— Маделин! Какво се е случило с теб?
— Тежко ранена съм, Том — каза Маделин. — А днес имам рожден ден.
— О, горко ми! — възкликна Том и намигна на Джейн.
Докато Том настани Маделин в ъглово сепаре, с повдигнат на стол крак с възглавничка отдолу и лед в кухненска кърпа върху отока, Джейн огледа кафенето. Беше „абсолютно очарователно“, както би казала майка ѝ. Върху яркосините неравни стени бяха монтирани паянтови лавици, отрупани с антикварни книги. Дървеното дюшеме блестеше в златисто на утринната светлина и Джейн с удоволствие вдишваше упойващите аромати на кафе, прясно изпечени сладки, море и стари книги. Фасадната стена на кафенето бе цялата от стъкло, — а всички места за сядане бяха обърнати към плажа, сякаш посетителите очакваха морето да им изнесе представление. Докато се озърташе наоколо, Джейн усети познатото смущение, което често изпитваше, когато се намираше на някое ново и прекрасно място. Не можеше да го формулира ясно, освен може би с думите: Ех, ако можех да съм там. Това мъничко плажно кафене бе толкова прелестно и тя копнееше да бъде там — въпреки че в действителност беше там, разбира се, така че логиката се губеше напълно.
— Джейн? Какво да ти поръчам? — попита Маделин. — Ще ти взема кафе и сладки, за да ти благодаря за всичко! — Тя се обърна към суетящия се бариста: — Том! Това е Джейн! Тя е моят рицар в блестящи доспехи. Моята рицарка.
Джейн бе откарала Маделин и дъщеря ѝ до училището, като преди това притеснено паркира гигантската кола на Маделин в една страничка уличка. Беше взела оттам детското столче на Клоуи и го сложи на задната седалка в собствената си малка хонда, до столчето на Зиги.
Това бе проект, работа, изпитание. Успешно преодоляна миниатюрна криза.
Едно тъжно обвинение към рутинния живот на Джейн, събитие, което ѝ се стори почти вълнуващо.
Зиги също бе изненадан и смутен от необичайната случка — да седи на задната седалка до друго дете, при това толкова енергично и чаровно като Клоуи. Малкото момиченце бърбори безспирно през целия път и обясни на Зиги всичко, което трябваше да знае за училището: кои ще са учителите им, как трябва да мият ръцете си, преди да влязат в класната стая, и да ги избърсват с не повече от една хартиена салфетка, къде трябва да седнат, за да изядат обяда си, и че фъстъченото масло е забранено, защото някои хора са алергични към него и могат да умрат, и че тя вече има кутия за обяд с картинка на Дора Изследователката, а каква картинка има кутията за обяд на Зиги?