Последният бил красив младеж със селска риза, а до него седяло цъфтящо малко създание, у което лекият момински свян вече се стопявал от буйния любовен плам на младата булка. Тя се казвала Хана, а мъжът й — Матю — две обикновени имена, много прилягащи обаче на скромната двойка, така силно отличаваща се от странната компания, загубила ума си по Големия гранат.
И така, седяла си тази разнородна група приключенци, подслонена в една колиба, огряна от един и същи огън и всички били тъй погълнати от една единствена мисъл, че за каквото и да заговорели, думите им накрая неизменно били озарявани от Големия гранат. Някои разправили за обстоятелствата, довели ги дотук. Един чул разказа на пътешественик за вълшебния камък в далечната му страна и мигновено бил обладан от такава жажда да го зърне, че тя можела да се утоли само от силния блясък на камъка. Друг пък, много отдавна, още когато известният капитан Смит посетил тези брегове, го бил видял да свети далеч на сушата и не намерил покой през следващите години, докато не се заловил с търсенето. Трети, по време на престоя на ловна експедиция на цели четиридесет мили южно от Белите планини, се събудил посред нощ и зърнал Големия гранат да блести силно като метеор, тъй че дърветата хвърляли сянка. Те разговаряли за безбройните опити да се стигне до мястото и за необяснимата фаталност, причинила неуспеха на всички приключенци досега, колкото и лесно да изглеждало да се проследи до източника такава светлина, която затъмнява луната и почти е равна на слънцето. Явно било, че всеки един от тях се поусмихвал презрително на налудничавостта на останалите, които се надявали да имат по-добра сполука от преди, но същевременно го обземало почти неприкритото убеждение, че той самият ще бъде печелившият. Сякаш за да разсеят твърде големите надежди на другите, те отново споменавали индианското предание, че скъпоценният камък се охранявал от дух, който обърквал търсачите му като или го местел от връх на връх по най-високите възвишения, или спускал мъгла над омагьосаното езеро, в което се оглеждал камъкът. Те смятали обаче, че на подобни приказки не бива да се вярва, и твърдели, че диренето било осуетявано поради липса на далновидност и упорство у приключенците или поради други причини, които биха могли да бъдат естествено препятствие за достигането на всяка точка сред лабиринтите на гори, долини и планини.
Когато разговорът спрял за миг, този с големите очила огледал групата, като насочил подигравателната си усмивка, която не изчезвала от лицето му, към всеки поотделно.
— И така, другари по съдба — рекъл той — ето ни тук, седем умни мъже и една хубава девойка, безспорно не по-малко умна и от най-белобрадия в компанията. Ето ни тук, повтарям, посветени на едно и също голямо дело. Мисля, че е редно всеки един от нас да си признае какво възнамерява да прави с Големия гранат в случай, че сполучи да се докопа до него. Какво ще ни каже приятелят в меча кожа? Как смяташ ти, добри човече, да се порадваш на съкровището, което дириш сред Кристалните възвишения господ знае откога?
— Да му се порадвам? — рязко възкликнал остарелият Търсач. — Не очаквам никаква радост от него. Отдавна се отърсих от тази глупост! Аз продължавам диренето на този проклет камък, защото за мен лекомислената младежка амбиция на старини се превърна в съдба. Единствено търсенето ми дава сили, то поддържа духа ми, кара кръвта ми да тече в жилите, то е смисълът на живота ми. Ако се откажа от него, аз ще се строполя мъртъв от тази страна на дефилето, което е портата за планинската местност. Но не бих се лишил от надеждата да намеря Големия гранат, дори да можех да получа обратно пропиления си живот. След като го открия, аз ще го занеса в някоя позната пещера и там, стискайки го с ръце, ще легна и ще умра, като го заровя със себе си завинаги.
— О, нещастнико, пренебрегваш интересите на науката! — извикал доктор Какафодел с философско възмущение. — Ти не си достоен дори да зърнеш отдалеч блясъка на този най-скъпоценен камък, създаден в лабораторията на природата. Моята цел е единствената, поради която един умен човек би могъл да желае да притежава Големия гранат. Веднага щом се сдобия с него — аз имам предчувствието, мили хора, че тази награда е отредена да увенчае научната ми кариера — ще се върна в Европа и ще посветя останалата част от живота си, за да открия съставните му елементи. Ще стрия парченце от камъка на ситна прах, други късчета ще разтопя в киселина или в разтворители, действуващи на подобна превъзходна сплав. А остатъка възнамерявам да разтопя в огнеупорния съд или да го възпламеня чрез духало. Посредством тези разнообразни методи аз ще направя точен анализ и накрая ще подаря дебелия том с резултатите от моя труд на света.