— Да. несъмнено — обадил се Матю, младият селяк. Те двамата с невястата си седели, хванати за ръце. — Господинът се е сетил за полезно приложение на този блестящ камък. И на нас с Хана ни е нужен за подобна цел.
— Какво говориш, приятелю? — възкликнал негова светлост удивено. — Какъв салон и замък имаш ти, за да го окачиш там?
— Нямам замък — отвърнал Матю. — но имам най-спретнатата къщурка, която можете да видите по Кристалните възвишения. Трябва да знаете, приятели, че ние с Хана, след като се оженихме миналата седмица, се захванахме да дирим Големия гранат, защото се нуждаем от светлината му през дългите зимни вечери. А когато съседите ни дойдат на гости, ще им се хвалим с това красиво нещо. Той ще огрява цялата къща. така че и игла ще можем да намерим в най-скритото ъгълче и всичките прозорци ще светят, сякаш е запален голям огън от борови клонки. Освен това, колко ще е приятно, като се събудим посред нощ, да можем да виждаме лицата си.
Всички се засмели поради скромността в желанията на младата двойка относно този удивителен безценен камък, с който най-великият крал в света би се гордял да украси залата си. Особено човекът с очилата, подиграл се на цялата компания подред, сега разкривил лицето си в такава гримаса на ехиден присмех, че Матю го попитал, доста троснато, какво мисли той самият да прави с Големия гранат.
— Големия гранат ли? — отвърнал Циника с неизразимо презрение. — Ех, ти, глупако, няма такова нещо. Изминал съм три хиляди мили и съм решил кракът ми да стъпи на всеки връх в тези планини и да надникна във всяка пропаст с една едничка цел — да докажа за удоволствието на всички хора, не дотам тъпи като теб, че Големия гранат е една измама.
Празни и глупави били подбудите, тласнали повечето от приключенците към Кристалните възвишения. Но най-празни и глупави, а също и нечестиви, били подбудите на присмехулника с големите очила. Той бил един от тези окаяни, зли хора, силно устремени надолу към мрака, вместо нагоре към висините, които, ако успеят да угасят светлините запалени за нас от Всевишния, ще считат среднощния мрак за най-голямото си постижение. Докато Циникът говорел, някои от групата се стреснали от яркочервено проблясване — огромните очертания на околните планини и изпълненото с камъни корито на буйната река се озарили от нещо — по-силно от огъня, огряващ стволовете и тъмните клони на гордите дървета. Те зачакали да загърми, но не чули нищо и се успокоили, че бурята ги е отминала. Звездите, тези стрелки на небесния циферблат, подканили приключенците да склонят очи, за да съзерцават не пламтящите съчки, а блясъка на Големия гранат в сънищата си.
Двамата младоженци се били настанили в най-отдалечения ъгъл на бараката и се отделили от останалите чрез завеса, изплетена от вейки, каквато навярно се е диплела около булчината постеля на Ева. Срамежливата млада съпруга успяла да оплете тази тъкан, докато другите разговаряли. Те с мъжа си заспали, нежно хванати за ръце и когато се събудили след виденията с неземно сияние в съня им, всеки съзрял по-благодатната светлина в очите на другия. Те се събудили в един и същи миг, с лица, озарени от щастлива усмивка, която станала още по-блажена при мисълта, че животът и любовта им са истина. Веднага, щом си спомнили къде се намират, невестата надникнала през пролуките на делената завеса и видяла, че в предната част на колибата няма никой.
— Ставай, скъпи Матю! — бързо извикала тя. — Чудатите хора са тръгнали, всички до един. Ако не станеш веднага, ще изпуснем Големия гранат!
Наистина тези клети млади хора съвсем не заслужавали съкровището, примамило ги тук, щом като така спокойно си спали цяла нощ, чак докато слънцето огряло билото на хълмовете. А останалите приключенци се мятали в трескаво безсъние или сънували как се катерят из урвите и едва-що пукнала зората, поели пътя, за да превърнат сънищата си в действителност. Но след добрата си почивка Матю и Хана били леки като сърни и преди да се отправят нагоре по планината, те набързо казали молитвата си, измили се в студените води на Амонусък и хапнали по един залък. Като се качвали по стръмния път, вдъхвайки си сила с взаимна подкрепа, те представлявали приятна гледка на съпружеска привързаност. След няколко дребни злополуки — скъсана греха, загубена обувка, заплитане на Ханината коса в един клон — те достигнали горния предел на гората и сега трябвало да поемат по-рискован път. Безбройните стволове и гъстата шума на дърветата досега подтискали страховете им, които изведнъж ги обзели при вида на високо издигащите се над тях голи, брулени от вятъра, мъгливи, скалисти върхове, огрени от самотно слънце. Те погледнали назад към черния пущинак, преминат от тях, и им се приискало отново да потънат в дълбините му, вместо да се уповават на такава огромна самота, ширнала се пред погледа им.