Докато говорехме за нея, снимката на госпожа Коноли с трите й дъщери се виждаше върху екрана в конферентната зала. Те изглеждаха толкова близки и щастливи. Беше плашещо, тъжно. Открих, че си мисля за нас двамата с Джени, когато бяхме предишната вечер на верандата.
— Коя от отвлечените жени е била намерена? — попита някой в залата.
— Нито една — отвърна агент Зелрас. — Страхуваме се, че са мъртви. Вероятно похитителите или купувачът, на когото са били доставени, са се отнесли към тях като към стока за еднократна употреба.
20.
Върнах се в часовете си по ориентиране след обедната почивка на следващия ден. Точно навреме, за да се насладя на още един от ужасните вицове на д-р Хоровиц. Той държеше вдигната към нас поставката си със защипани към нея листове с материали.
— Официалният списък с тематичните песни на Дейвид Кориш включва: „Ти осветяваш живота ми“, „Изгарям“, „Големите огнени кълба“. Моята любима песен е „Изгарям къщата до основи“.
Д-р Хоровиц явно знаеше, че вицовете му не струват, но черният хумор имаше успех сред полицейските офицери, а безстрастната му физиономия подсилваше ефекта. Освен това той знаеше кой бе записал „Изгарям къщата до основи“.
Имахме още една лекция относно „Управление на сложните случаи“, последвана от „Прилагане на правните норми“, както и „Динамики на серийния убиец“. В последния курс ни разясниха, че серийните убийци са се променили, че са станали „динамични“. С други думи — по-умни и по-добри в убиването. Единствено „ритуалните характеристики“ оставаха същите. Аз не си дадох труда да си водя записки.
Следващият час се състоя навън. Всички бяхме облечени в спортни якета, но с подплънки около шията и защитни маски на лицето, за практическо упражнение при „Хоган Али“. То включваше три коли, впуснали се в доста напечено преследване на четвърта. Сирените виеха, пронизвайки въздуха. Високоговорителите бълваха команди: „Спри! Отбий от пътя! Излез от колата с вдигнати ръце!“. Нашите муниции се състояха от халосни патрони, чиито върхове бяха боядисани с розова боя.
Наближаваше пет часът, когато свършихме упражнението. Взех си душ и се облякох. Тъкмо се отправях към сградата, където се помещаваше трапезарията — там ми бе уреден нещо като кабинет, — когато видях Нуни. Той ми даде знак да се приближа към него. Ами ако не желая?, помислих си аз.
— Във Вашингтон ли се връщаш? — попита той.
Кимнах, преглъщайки острите думи, напиращи на върха на езика ми.
— След малко. Първо трябва да прочета някои доклади за отвличането в Атланта.
— Голяма работа, впечатлен съм! Останалата част от съкурсниците ти нощуват тук. Някои от тях мислят, че това помага да се изградят другарски отношения. Аз също смятам така. Ти да не би да си агент на промяната?
Поклатих глава, после се опитах да се усмихна на Гордън, но не се получи.
— Още от самото начало ми казаха, че мога да се прибирам да нощувам у дома. Това не е възможно за по-голяма част от останалите.
Ала Нуни продължи да рови, опитвайки се да чопли стари рани.
— Чух, че си имал известни проблеми и с главния детектив във вашингтонската полиция — подхвърли той.
— Всички имат проблеми с шефа на детективите Питман — отвърнах.
Погледът му стана леден. Очевидно не виждаше нещата по този начин.
— Също както всички си имат проблеми и с мен. Но това не означава, че греша при изграждането на екип тук. Аз не греша, Крос.
Устоях на изкушението да му отвърна. Нуни отново се нахвърляше върху мен. Защо, след като винаги, когато имах възможност, присъствах в часовете? А в същото време трябваше да работя върху случая „Бялото момиче“. Дали ми харесваше или не, бях част от случая. И това не беше просто практическо занятие, а истинско и важно.
— Трябва да си свърша работата — заявих накрая и се отдалечих от агента. Бях напълно сигурен, че си бях спечелил първия враг във ФБР. При това доста важен. Нямаше смисъл да си губя времето с маловажни.
21.
Може би чувството на вина, събудено от сдърпването ми с Нуни, ме накара да работя до късно в кабинета си, в приземния етаж в сградата на трапезарията, където се намираха и офисите на Отдела по изследване на човешкото поведение. Ниските тавани, лошото флуоресцентно осветление и сивите стени с груба мазилка ме караха да изпитвам чувството, че отново се намирам в полицейското управление във Вашингтон. Но огромният архив от досиета и изследвания, с които разполагаха агентите на ФБР, беше наистина впечатляващ. Източниците на Бюрото бяха по-добри от всичко, което бях виждал в полицейското управление във Вашингтон.