— Не ставай, нали се храниш. Аз ще го взема — казах на Нана и скочих от стола.
— Нямам възражения — отвърна тя и отпи от чая със самоувереността на съвършена възрастна дама.
— Трябва да си пазя силите, нали знаеш.
Нана все още лъскаше всеки сантиметър от къщата и приготвяше по-голямата част от храната. Преди две седмици я сварих, покачила се на сгъваемата стълба, да почиства улуците под покрива.
— Няма страшно! — извика ми тогава тя. — Имам отлично чувство за равновесие, а освен това съм лека като парашут.
„Уошингтън Поуст“ всъщност не лежеше на верандата, а се мъдреше полуразтворен на пътеката. Дори нямаше нужда да се навеждам, за да прочета първа страница.
— По дяволите! — изръмжах.
Това не беше добре. Всъщност беше ужасно. Не можех да повярвам на очите си!
Водещото заглавие бе шокиращо: ОТВЛИЧАНИЯТА НА ДВЕТЕ ЖЕНИ МОЖЕ БИ СА СВЪРЗАНИ. Но имаше и по-лошо. В статията се съдържаха подробности, които само няколко души от ФБР знаеха. За нещастие, аз бях един от тях.
Основното в статията беше историята за мъж и жена, които са били видени при последното отвличане в Пенсилвания. Призля ми. Подробностите, съобщени от децата на Одри Мийк, представляваха информация, която ние в никакъв случай не искахме да стигне до пресата.
Някой бе изпял историята на „Поуст“, някой, който бе направил връзка между двете отвличания. С изключение на Боб Удуърд, нито един от работещите журналисти във вестника не би могъл да го постигне сам. Те не бяха толкова умни.
От кого бе изтекла информацията за „Поуст“?
Дали някой не се опитваше да провали разследването?
28.
В понеделник сутринта не заведох Джени и Деймън до училище. Седнах зад пианото в компанията на котката и посвирих Моцарт и Брамс. Мина ми виновната мисъл, че трябваше да стана по-рано и да помогна в кухнята за бездомни към църквата „Сейнт Антъни“. Обикновено работя в кухнята два пъти седмично, най-вече през почивните дни.
Онази сутрин движението беше ужасно и пътуването до Куонтико ми отне почти час и половина. Представях си ГСА Нуни, застанал на портала, да ме чака нетърпеливо да пристигна. Поне имах време да помисля върху настоящото си положение. Реших, че засега е най-добре да посещавам редовно часовете си. Да изчакам. Ако директорът Бърнс иска да се занимавам със случая „Бялото момиче“, той щеше да ме уведоми. Ако ли не, няма да се бутам сам между шамарите.
За днес имахме часове по това, което в Бюрото наричаха „упражнения с практическо приложение“. Имахме за задача да разследваме измислен банков обир в „Хоган Али“, включително и разпит на свидетелите и касиерите в банката. Инструктор ни беше друг много компетентен ГСА — Мерилин Мей.
Около половин час след началото на упражнението агент Мей уведоми курса за измислена автомобилна злополука, станала на километър и половина от банката. Ние се заехме с разследването на катастрофата, за да установим дали има връзка с обира. Изпълнявах упражнението съвсем добросъвестно. Но през изминалите години няколко пъти бях участвал в действителни разследвания като това и ми беше доста трудно да приема всичко на сериозно. Особено след като някои от съкурсниците ми провеждаха разпитите съвсем стриктно, съгласно учебното ръководство. Помислих си, че навярно са гледали по телевизията твърде много полицейски екшъни. На моменти агент Мей искрено се забавляваше.
Стоях на местопрестъплението с един нов курсист, който, преди да се присъедини към Бюрото, е бил капитан в армията, когато чух да изговарят името ми. Обърнах се и видях административния помощник на Нуни.
— Главен агент Нуни иска да ви види в кабинета си — оповести помощникът.
Господи, сега пък какво? Този тип е луд!, мислех си аз, докато крачех към администрацията. Забързах нагоре по стълбите към кабинета на Нуни.
— Затвори вратата, ако обичаш — нареди ми той. Седеше зад изподраскано старо дъбово бюро с вид на човек, току-що узнал новината за кончината на скъп приятел.
Започнах да се сгорещявам под якичката.
— Бях по средата на упражнението.
— Знам какво правиш. Аз съм писал програмата и графика — изръмжа той. — Искам да поговоря с теб за първа страница на днешния „Уошингтън Поуст“. Видя ли я?
— Да, четох я.
— Тази сутрин говорих с бившия ти шеф. Той ми каза, че и преди си използвал „Поуст“. Предупреди ме, че имаш приятели там.