Момичето седеше в стаята си и обмисляше немислимото. Отново и отново. Чувстваше повдигаше й се, но най-вече беше изплашена до смърт.
Те разбраха, че е проникнала в „Леговището на Вълка“. Но дали знаеха как да я открият? Ако беше на тяхно място, щеше да знае. А ако вече бяха на път към дома й?
Трябва да отиде в полицията. Може би дори във ФБР. Но не можеше да си наложи да го направи. Стоеше като вцепенена, сякаш внезапно се бе парализирала.
Когато чу входния звънец, момичето едва не изпищя от ужас.
— Мили боже! Света дево! Те са!
Лили пое дълбоко дъх, сетне се спусна надолу по стълбите към входната врата. Погледна през шпионката. Чуваше забързаните удари на сърцето си.
Момчето за доставки на пици „Домино“! Исусе!
Беше забравила за поръчката. Пред вратата й не стояха убийците, а само доставчикът на пици. Внезапно Лили се изсмя тихичко на себе си. В крайна сметка нямаше да умре.
Тя отвори вратата.
42.
Вълка рядко беше толкова бесен и някой трябваше да си плати. Руснакът питаеше отдавнашна омраза към Ню Йорк. Намираше го мръсен, безкрайно противен, а хората му — груби и нецивилизовани. Тук беше дори по-лошо, отколкото в Москва. Но днес се налагаше да бъде в този град, където живееше Двойката. А той имаше работа с тях. Освен това Вълка искаше да поиграе малко шах — една от страстите му.
Лонг Айланд бе обичайното местоположение на Слава и Зоя.
И по-точно Хънтингтън.
Вълка пристигна в града малко след три следобед. Припомни си един друг път, когато беше тук — две години след идването си от Русия. В Ню Йорк негови братовчеди притежаваха къща и му помогнаха да се устрои в Америка. Той бе извършил четири убийства „на Острова“, както го наричаха местните. Е, поне Хънтингтън беше близо до летище „Кенеди“. Щеше да се махне от Ню Йорк колкото бе възможно по-скоро.
Двойката живееше в типична къща от предградията. Вълка потропа силно на предната врата и един едър мъж с козя брадичка я отвори. Наричаше се Луканов и беше член на друг екип, който действаше много успешно в Калифорния, Орегон и щата Вашингтон. Някога бе бил майор от КГБ.
— Къде са тъпите шибаняци? — попита Вълка, щом прекрачи прага.
Здравенякът посочи с палец към полутъмния коридор зад гърба си и Вълка закрачи бавно натам. Днес дясното коляно го болеше и той си спомни времето през осемдесетте, когато членовете на една съперничеща банда го бяха поначупили. В Москва неща от този род се смятаха за предупреждение. От своя страна, Вълка не си губеше времето с предупреждения. Той откри тримата мъже, опитали се да го осакатят, и натроши всички кости в тялото им — една по една. В Русия този ужасяващ ритуал се наричаше замочит, но Вълка и другите гангстери му казваха още и „намачкване“.
Той влезе в разхвърляна малка спалня и тутакси видя Слава и Зоя, братовчедите на бившата му съпруга. Двойката бе израснала на петдесетина километра от Москва. Бяха в армията до лятото на ’98-а, след което емигрираха в Америка. Работеха за него от осем месеца и той едва започваше да ги опознава.
— Живеете в истинска боклукчийска яма — отбеляза той. — Знам, че сте с доста пари. За какво ги харчите?
— Имаме семейство у дома — отвърна Зоя. — Твоите роднини също са там.
Вълка присви очи.
— Ах, колко трогателно. Нямах представа, че имаш такова голямо сърце, при това от чисто злато. — Даде знак на Луканов да изчезва и му нареди: — Затвори вратата. Ще изляза веднага щом свърша тук. Може да се позабавя.
Двойката бе преплела тела върху пода. Слава беше по шорти, по които бяха щамповани малки патета. Зоя беше с комплект от черен сутиен и прашки.
Най-сетне Вълка се усмихна.
— Какво да правя с вас двамата, какво?
Слава се засмя с висок и пронизителен кикот. Отначало си помисли, че ще бъдат убити, ала явно всичко е било само предупреждение. Виждаше го в очите на Вълка.
— И така — какво се случи? Разкажете ми по-бързичко. Знаете правилата на играта — рече Вълка.
— Може би просто започна да става прекалено лесно. Искахме малко повече предизвикателство. Грешката е наша, Паша. Проявихме небрежност.
— Никога не ме лъжи — процеди през зъби Вълка. — Имам си източници. Те са навсякъде!
Той се отпусна в креслото, което приличаше на мебел, преседяла в тази ужасна спалня поне сто години. От седалката, която хлътна под тежестта му, се вдигна облак прах.