Джени сигурно ме бе усетила, че бях там, докато я наблюдавах и мислех за майка й.
— Помислих, че си ти — рече тя. — Напоследък шестото ми чувство работи доста добре.
— Чакаше ли ме? — подхвърлих, докато се вмъквах в стаята. Някога беше гостна, но миналата година я преобразувахме в стая за дъщеря ми. Измайсторих рафтове, върху които тя подреди керамичната си менажерия от периода й „Съджърнър Трут“, включваща стегозавър, кит и черна катеричка. Имаше още касичка за дребни монети, една вещица, привързана към метла, и любимите й книги.
— Не съм те чакала. Дори не мислех, че изобщо ще се прибереш.
Приседнах на ръба на леглото. Над него, поставена в рамка, висеше репродукция от картина на Магрит17, изобразяваща тръба с надпис: Това не е тръба.
— Искаш да ме поизмъчиш, така ли?
— Естествено, то се подразбира от само себе си. Днес цял ден очаквах да се топна в някакъв басейн.
— Имаш право. — Сложих ръка върху нейната. — Съжалявам. Наистина съжалявам, Джени.
— Всъщност не е нужно да ми го казваш. Не бива да съжаляваш. Осъзнавам, че това, което правиш, е важно. Разбирам го. Дори Деймън го разбира.
Стиснах ръцете на своето момиченце. Толкова много приличаше на Мария.
— Благодаря ти, миличка. Точно тази вечер имах нужда да го чуя.
— Знам — прошепна тя. — Усетих го.
53.
Тази вечер Вълка беше пристигнал във Вашингтон по бизнес. Поръча си късна вечеря в заведението „Рутс Крис Стек Хаус“, намиращо се на Кънектикът Авеню, близо до „Дюпон Съркъл“.
Докато се хранеше, към него се присъедини Франко Грималди, нисък и набит тридесет и осем годишен капо18 от Ню Йорк. Двамата разговаряха за обещаващия проект да превърнат района на Тахо в Мека на хазарта, съперничещ на Лас Вегас и Атлантик Сити; разговаряха също за професионалната хокейна лига и последния филм на Вин Дизел; както и за плана на Вълка да спечели един милиард долара от една-единствена сделка. След това руснакът каза, че трябва да си тръгва. Имал друга среща във Вашингтон.
— Да не би да е с президента? — попита Грималди.
Вълка се засмя:
— Не, той не може да свърши нищо както трябва. Защо да се срещам с такъв некадърник? Той би трябвало да се срещне с мен, ако иска да хване Бен Ладен и терористите. Аз довеждам всяка работа докрай.
— Я ми кажи нещо — попита Грималди, преди Вълка да си тръгне. — Онази история за Палумбо в строго охранявания затвор в Колорадо… Ти ли го направи?
Руснакът поклати глава.
— Пълна измислица. Аз съм бизнесмен, а не някакъв касапин. Недей да вярваш на всичко, което чуваш за мен.
Босът на мафията наблюдаваше как непредсказуемият мъж с прякор на хищник напуска ресторанта. Беше почти сигурен, че той е убил Палумбо. А също и че президентът наистина трябваше да се свърже с него заради „Ал Кайда“.
Около полунощ Вълка излезе от черния си додж вайпър в Потомак Парк. От мястото си виждаше контурите на луксозния джип на отсрещната страна на Охайо Драйв. Лампичката в купето примигна и един пътник слезе. Ела при мен, гълъбче — прошепна руснакът.
Мъжът, който приближаваше към него, беше от ФБР и работеше в Хувър Билдинг. Движеше се сковано, с неравномерни и нервни крачки — също като мнозинството правителствени функционери. Липсваше му самоуверената елегантност на изискания джентълмен. Бяха предупредили Вълка, че не би могъл да си купи полезен агент и че ако все пак го направи, не може да се доверява на информацията му. Но той не бе повярвал. С пари можеш да си купиш всичко, дори и хора — особено ако са били подминати от повишения и награди в службата. Това важеше и за Америка, и за Русия. Дори тук, където цинизмът и огорчението се бяха превърнали в национална емблема, важеше с пълна сила.
— И така, някой говори ли за мен на петия етаж на „Хувър“? — попита той.
— Не ми харесва да се срещаме по този начин. Другия път пусни обява в „Уошингтън Таймс“.
Вълка се усмихна, но в следващия миг заби пръста си в брадичката на агента.
— Зададох ти въпрос. Някой говори ли за мен?
Агентът поклати глава.
17
Магрит Рьоне (1889–1967 г.) — белгийски художник сюрреалист; първите му творби са повлияни от футуризма и кубизма. — Б.пр.