Минути по-късно десетина агенти влетяха в кабинета с великолепната панорамна гледка и скъпо обзавеждане.
Арестувахме Стърлинг.
96.
Паша Сорокин беше наблизо и наблюдаваше всичко с огромен интерес. Може би сега беше времето да покаже на ФБР как се правят тези неща в Москва. Да им обясни, че това не е детска игра, която се играе по правила, измислени от полицията.
Той беше в Далас, пред сградата с офисите на Стърлинг, когато отрядът на ФБР нахлу вътре. Поне десетина от тях явно се бяха отзовали на повикванията. Във всеки случай представляваха странна смесица: някои бяха облечени в тъмни делови костюми, а други — в тъмносини дълги якета с нахалните огромни букви ФБР, отпечатани на гърба. Кого всъщност очакваха да намерят тук? Вълка? Или останалите от „Леговището на Вълка“?
Те нямаха никаква представа къде нагазваха. Тъмните им седани и микробуси бяха паркирани съвсем открито на улицата. По-малко от петнайсет минути след като бяха нахлули в административната сграда, излязоха, водейки Лорънс Липтън с белезници. С патетичен жест той се опитваше да закрие лицето си. Каква сценка! Май искаха да направят шоу от това, но защо?, питаше се Вълка. Да докажат колко са твърди, колко са умни? Е, не бяха… Ще ви покажа какво означава да си твърд и умен. И колко много неща ви липсват, рече си руснакът.
Той заповяда на шофьора си да подкара колата. Мъжът зад волана не се обърна да погледне шефа си на задната седалка. Не каза нищо. Знаеше, че не бива да обсъжда заповедите на Вълка, чиито методи бяха странни, но действаха.
— Мини покрай тях — нареди той. — Искам да им кажа здрасти.
Агентите на ФБР оглеждаха нервно улицата, докато водеха Лорънс Липтън към един от спрените микробуси. До Стърлинг вървеше чернокож мъж, висок и необичайно самоуверен. Паша Сорокин знаеше от своя информатор в Бюрото, че това е Алекс Крос и че е високо ценен и уважаван.
„Нима е възможно чернокожият да е дал заповедта за нахлуването на агентите?“, чудеше се той. В Русия гледаха надменно на американските негри. Сорокин никога не бе надмогнал собствените си предразсъдъци, докато беше там; нямаше причина да го прави и в Америка.
— Приближи още! — нареди той на шофьора и спусна задния прозорец. В мига, когато Крос и Липтън минаваха покрай колата му, Сорокин извади автоматичното си оръжие и се прицели в тила на Стърлинг. Тогава се случи нещо удивително — нещо, което не бе предвидил.
Алекс Крос събори Липтън върху тротоара и се претърколи с него зад една спряна кола. Как разбра Крос? Какво видя, за да действа по този начин?
Сорокин стреля, макар в действителност да нямаше мишена. Но изстрелът отекна високо. Той беше изпратил съобщение. Стърлинг не беше в безопасност. Беше мъртвец.
97.
Откарахме Лорънс Липтън в далаския клон на Бюрото и го държахме там. Аз заплаших, че ще го прехвърля във Вашингтон, ако има намеса от пресата или от местната полиция. Сключих сделка с тях — обещах на даласките детективи, че ще им предоставя Липтън веднага щом си тръгна.
В единайсет часа същата вечер седях отпуснат върху един стол в стаята за разпити. Помещението беше без прозорци, стерилно и клаустрофобично, а аз се чувствах така, сякаш за стотен път съм там. Лорънс Липтън не отговаряше, изглеждаше ужасно. Вероятно и аз.
— Можем да помогнем на теб и на семейството ти — подхванах пак. — Ще ги защитим. Никой, освен нас не може да ти помогне сега.
Казах му самата истина. Особено след стрелбата, която едва не го покоси на улицата.
Най-после Липтън заговори:
— Вече ти казах. Не съм замесен в нито една от тези мръсотии, в които ме обвиняваш. Повече няма да говоря с теб. Повикай адвоката ми. — След тези думи ми обърна гръб.
През следващите седем часа го разпитваха други агенти от ФБР. Това беше третият ми сеанс, но нещата не се подобряваха. Адвокатите му бяха в сградата, ала се оттеглиха. Бяха информирани, че на клиента им официално ще му бъдат предявени обвинения в отвличане и заговор за извършване на убийство и незабавно ще бъде преместен във Вашингтон. Баща му също беше дошъл, но му отказахме достъп до задържания. Докато разговарях с Хенри Липтън, той се разплака и настоя, че арестът на сина му е грешка.
Седях срещу Лорънс.
— Баща ти е в сградата. Искаш ли да го видиш? — попитах го.
Той се засмя саркастично:
— Разбира се. Трябва само да се призная за похитител и убиец. След това ще мога да се видя с него, за да го помоля да опрости греховете ми.