— Предполагам, че тази вечер ние ще сме специалните гости, които ще изненадаме всички — ухили се Нед.
— Пристигнали чак от Далас, придружени от специалната си свита — съгласих се аз.
Многолюдното бляскаво парти затрудняваше операцията и може би заради това Махони и аз се опитвахме да се поотпуснем с шеги. Бяхме се разбрали да изчакаме, но шефът на ОСЗ настоя да действаме веднага, докато Вълка бе все още там. Директорът се съгласи, всъщност тъкмо той бе взел окончателното решение.
Един тип в бутафорен моряшки костюм ни махаше енергично да се отдалечим от пристана. Но ние продължихме да приближаваме.
— Какво иска този задник? — попита ме Нед.
— Няма места на кея! Закъснели сте! — изкрещя ни мъжът на пристана. Гласът му се извиси над оглушителната музика, гърмяща откъм задната част на имението.
— Купонът не може да започне без нас! — извика в отговор Махони. После наду сирената.
— Не! Не приближавайте! — продължи да се дере мъжът в моряшки костюм. — Вървете си!
Нед отново наду сирената.
Яхтата блъсна един джет, а типът на кея почервеня, сякаш всеки миг щеше да получи удар.
— Господи! Внимавайте, това е частно парти! Не може просто така да идвате тук. Приятели ли сте на господин Манинг?
— Естествено! Ето я и поканата ми. — Махони извади картата и пистолета си.
Аз вече бях скочил от палубата на кея и тичах към къщата.
Проправих си път през тълпата от чевръсти купонджии, отправила се към осветените от свещи маси. Тъкмо щяха да сервират вечерята. Сочни стекове и омари, изобилие от шампанско и други скъпи вина. Всички бяха облечени в елегантните си парцалки на „Долче и Габана“, „Версаче“ и „Ив Сен Лоран“. Аз пък бях издокаран в избелели джинси и дълго синьо яке на ФБР.
Фризирани глави се извърнаха към мен като към натрапник. Натрапник от ада. Тези хора нямаха никаква представа кой бе домакинът им.
— ФБР! — извика Махони зад гърба ми, крачещ начело на тежковъоръжените си отряди към тълпата.
От Стърлинг знаех как изглежда Паша Сорокин и се насочих право към него. Той беше точно тук. Вълка бе облечен в скъп сив костюм и синя кашмирена фланелка. Разговаряше с двама мъже близо до голямата палатка на сини и жълти ивици, където се печеше скарата. Огромни късове месо и риба се приготвяха от усмихнати и запотени готвачи, всички чернокожи или от испански произход.
Извадих своя глок, а Паша Сорокин се втренчи в дулото. Нито един мускул не трепна по лицето му. Просто се взираше немигащо. Не помръдна, не се опита да избяга. После се усмихна, сякаш ме бе очаквал и се радваше, че най-сетне съм пристигнал. Какво му ставаше на този тип?
Видях как даде знак с ръка на един белокос мъж, прегърнал през кръста кръшна блондинка, поне два пъти по-млада от него.
— Атикъс! — извика Сорокин и мъжът забърза към нас.
— Аз съм Атикъс Стоунстром, адвокатът на господин Манинг — рече той. — Вие нямате абсолютно никакво основание да нахлувате в дома на господин Манинг по този начин. Определено сте превишили правата си и ще ви помоля да напуснете.
— Няма да стане. Хайде да продължим празненството вътре. Само ние тримата — обърнах се към Стоунстром и Сорокин. — Освен ако не предпочитате да ви арестуваме пред гостите ви.
Вълка погледна към адвоката си, после присви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко това са дреболии за него. Закрачи към къщата. Но пътьом се обърна към мен, преструвайки се, че току-що си е спомнил нещо, и рече:
— Името на вашето малко момче също беше Алекс, нали?
100.
Тя не беше мъртва! Все още. За добро или за зло…
Елизабет Коноли отново бе потънала в своя собствен свят, където се чувстваше най-защитена. Разхождаше се по прекрасния плаж на северния бряг на Оаху и събираше най-удивителните раковини, една по една, възхищавайки се на седефените им черупки.
В този миг чу виковете: ФБР!
Не можа да повярва.
ФБР беше тук? В къщата? Сърцето й полудя, после едва не спря, след което отново заби учестено.
Нима най-после бяха дошли, за да я спасят? Защо иначе щяха да са тук? О, мили боже!
Цялата затрепери. По страните й рукнаха сълзи. Най-сетне я бяха открили и щяха да я освободят. Вълка щеше да бъде погубен от собствената си арогантност.