Аз съм тук. Аз съм точно тук!, искаше да изкрещи тя.
Внезапно празненството замря. Всички зашепнаха и Лизи не можеше да разбере думите. Ала определено беше чула виковете „ФБР!“, а после някои споменаха за наркотици.
Лизи се замоли дано да не са дошли за наркотици. Ами ако отведат Вълка в затвора, какво щеше да стане с нея? Не можеше да спре да трепери.
Трябваше да даде знак на ФБР, че е тук. Но как? Беше завързана, със запушена уста, а те бяха толкова близо… Аз съм в гардеробната! Моля ви, погледнете в гардеробната!, викаше в мислите си тя.
Беше си фантазирала десетки начини как да избяга, но само след като Вълка отвори вратата и я поведе на каишка към банята или на разходка из къщата. Лизи знаеше, че няма начин да се измъкне от заключената гардеробна. Не и както беше завързана. Не знаеше как да даде сигнал на ФБР.
Тогава чу някой да говори високо. Беше дълбок мъжки глас, спокоен и овладян.
— Аз съм агент Махони със служители от ФБР. Всички веднага да напуснат и да се съберат на моравата зад къщата! Всички веднага да напуснат!
Лизи чу забързаното трополене на обувки по дървените подове. Хората си отиваха. Тя отново щеше да остане сама. Ако отведат Вълка, какво щеше да стане с нея? Трябваше да има начин да съобщи на ФБР, но какъв?
Някой на име Атикъс Стоунстром заговори на висок глас.
После чу гласа на Вълка, който я смрази. Той все още беше в къщата. Караше се с някого. Не знаеше с кого, нито пък разбираше какво си говорят.
Какво да направя? Какво?
За какво си мислех преди?, питаше се тя.
Тогава изведнъж се сети за една стара идея.
Беше я отхвърлила като възможност.
Защото само мисълта за това я плашеше до смърт.
101.
— Радвам се, че си тук, за да го видиш със собствените си очи, Атикъс — каза Вълка на адвоката си.
— Това е най-безпочвен тормоз. Бизнесът ми е безукорен във всяко отношение. Ти го знаеш най-добре. Всичко това е изключително обидно. — Погледна към мен. — Знаете ли колко много мои бизнес партньори засегнахте преди малко?
Едва се сдържах да не отвърна подобаващо на заплахата му към семейството ми и по-специално към малкия Алекс. Но в момента нямах намерение да го разобличавам, исках единствено да го изведа оттук.
— Повярвайте ми, това не е безпочвен тормоз — уверих адвоката. — Тук сме, за да арестуваме клиента ви за отвличане.
Сорокин завъртя недоумяващо очи.
— Да не би вие, хора, да сте полудели? Знаете ли кой съм аз?
Вече бях чувал същата реч в Далас.
— Всъщност знам — осведомих го. — Истинското ти име е Паша Сорокин, а не Ари Манинг. Някои твърдят, че си руският кръстник. Ти си Вълка.
Сорокин ме изслуша, сетне избухна в гръмогласен смях.
— Всички сте големи глупаци. Особено ти. — Посочи към мен. — Само че още не си го разбрал.
Внезапно откъм стая на първия етаж се разнесоха викове:
— Пожар! Нещо гори!
— Ела с мен, Алекс! — рече Махони. Оставихме трима агенти да пазят Сорокин, а ние хукнахме, за да видим как така бе избухнал пожар, и то точно сега.
Наистина имаше пламъци. Изглежда, бяха плъзнали от една малка гардеробна и бяха обхванали големия кабинет, намиращ се встрани от обширния салон. Изпод вратата на гардеробната излизаха задушаващи кълба дим.
Сграбчих горещата дръжка, но малката стая беше заключена. Наведох рамо и ударих силно вратата. Засилих се и ударих още веднъж. Този път дървото изпука. Натиснах отново и вратата се откърти. Обвиха ме гъсти облаци черен дим.
Пристъпих вътре и се опитах да различа нещо. Тогава някакво движение привлече погледа ми.
Различих човешко лице…
Елизабет Коноли беше там — и цялата бе в пламъци!
102.
Поех дълбоко дъх и се хвърлих напред, усещайки как кожата на лицето ми започва да пари. Заповядах си да вляза в стаичката. Наведох се, сграбчих Елизабет Коноли и олюлявайки се, я измъкнах навън. Очите ми бяха плувнали в сълзи и смъдяха, усещах кожата на лицето ми да се подува. Докато махах кърпата, с която бяха запушили устата й, Елизабет ме гледаше с широко отворени очи. Нед Махони свали въжетата, стегнати около ръцете й.
— Благодаря ви — прошепна тя с одрезгавял от дима глас. — О, благодаря ви!
Сълзите, стичащи се от очите й, размазваха саждите по лицето й. Сърцето ми бясно туптеше, докато държах ръката й и чаках да пристигне линейката. Не можех да повярвам, че е жива! Но това беше изключителна награда за денонощните ни усилия.