През седмицата, когато бях в отпуск, директорът поиска да се срещне с мен в кабинета си. Отбих се, след като оставих децата в училище. Тони Удс, помощникът на Бърнс, изглеждаше доволен да ме види.
— В момента си нещо като герой. Наслаждавай се на славата си, няма да трае дълго — заяви ми той. Както винаги, говореше като възпитаник на „Айви Лийг“31.
— Съвсем точно описание на работата ми, млади човече.
Запитах се до каква степен Рон Бърнс споделяше плановете си със своя помощник и какво си бе наумил тази сутрин. Искаше ми се да поразпитам Тони за работата, която ми бяха предложили. Но не го направих. Реших, че и бездруго нямаше да ми каже нищо.
Върху масата в директорския кабинет ме очакваха кафе и сладки, но самият директор не беше там. Беше малко след осем. Зачудих се дали е дошъл на работа. Трудно ми беше да си представя, че Бърнс води и друг живот извън службата, макар да знаех, че имаше съпруга и четири деца. Те живееха във Вирджиния, на около час път от Вашингтон.
Най-после Бърнс се появи на прага, облечен в синя риза, с вратовръзка и навити до лактите ръкави. Е, сега знаех, че вече бе имал една среща, преди да се види с мен.
Той се усмихна и сякаш мигом прочете мислите ми.
— Всъщност имам два доста неприятни случая, по които би могъл да поработиш. Ала не те извиках за това, Алекс. Сипи си кафе, отпусни се, все пак си в отпуска.
Прекоси стаята и се настани срещу мен.
— Разкажи ми как вървят нещата при теб. Липсва ли ти работата на детектив в отдел „Убийства“? Все още ли искаш да останеш в Бюрото? Ако желаеш, можеш да напуснеш. Във вашингтонската полиция ще те лапнат като топъл хляб.
— Хубаво е да чуя, че съм толкова желан. Колкото до Бюрото, какво мога да кажа? Ресурсите, с които разполага, са наистина смайващи. Тук има много добри, страхотни хора. Надявам се, че го знаеш.
— Знам го, аз съм любимец на персонала. Е, поне на по-голямата част. Но от друга страна — продължи той, — има и проблеми. Някои работи трябва да се подобрят. Искам да чуя какво мислиш.
— Бюрокрацията. Това е просто начин на живот, превърнала се е в емблема на ФБР. И страхът. В голяма степен той е политически и ограничава въображението на агентите. Те нямат възможност да покажат дори половината от това, на което са способни. Разбира се, подобни оплаквания важат за почти всяка друга работа.
— Дори и за твоята в полицията във Вашингтон?
— Не чак толкова. Защото доста често си позволявах да заобикалям бюрокрацията и разните други глупости, които ми се изпречваха на пътя.
— Добре. Продължавай да заобикаляш глупостите, Алекс — рече Бърнс. — Дори и ако са мои.
Усмихнах се.
— Това заповед ли е?
Бърнс кимна сериозно. Усещах, че е замислил нещо друго.
— Преди да дойда при теб, имах доста трудна среща. Гордън Нуни напуска Бюрото.
— Надявам се, че нямам нищо общо с това. — Поклатих глава. — Не познавам Нуни достатъчно добре, за да го съдя.
— Съжалявам, но ти наистина имаш общо с това. Обаче решението беше мое. Не обичам да прехвърлям отговорността на другите. Аз познавам Нуни достатъчно добре, за да го съдя. Той е бил информаторът на „Уошингтън Поуст“. Този кучи син го е правил от години. Алекс, мислех да те назнача на неговото място.
Смаях се.
— Никога досега не съм обучавал хора. Дори не завърших часовете си по ориентация.
— Но ти можеш да ги обучаваш.
Не бях сигурен в това.
— Вероятно… — отвърнах. — Но аз обичам работата на улицата, тя е в кръвта ми.
— Разбрах те, Алекс. Въпреки това искам да си в Хувър Билдинг. Ще променим нещата. Ще спечелим повече, отколкото ще изгубим. Ще работиш по големите случаи със Стейси Полак тук, в щабквартирата. Тя е една от най-добрите. Твърда, умна и някой ден може би ще ръководи това място.
— Мога да работя със Стейси — отбелязах, но не продължих.
Рон Бърнс ми подаде ръка и аз я поех.
— Няма да съжаляваш, работата ще бъде вълнуваща — увери ме той. — А това ми напомня за едно обещание, което направих. Тук има място за детектив Джон Сампсън и за всеки уличен полицай, който ти харесва. За всеки, който иска да спечелим.
Разтърсих ръката на Бърнс. Истината беше, че и аз исках да спечелим.
109.
В понеделник сутринта бях в новия си офис на петия етаж в щабквартирата във Вашингтон. По-рано Тони Удс ме бе развел из сградата на нещо като опознавателен тур. Някои доста странни и забавни подробности ми направиха впечатление и сега не, можех да си ги избия от главата. Например в цялата сграда вратите бяха метални, с изключение на директорския етаж, където бяха от дърво. Странното беше, че дървените врати изглеждаха точно като металните. Добре дошли във ФБР.
31
„Бръшляновата лига“ (англ.) — наименование на осемте най-престижни университета в САЩ. — Б.р.