— Тя е адски готина — въздъхна Джени и ме докосна по ръката. — Знаеш го, нали, татко?
— Наистина е хубава — съгласих се аз и вперих поглед в дъщеря си. — Освен това е умна. Е, не и по отношение на мъжете, поне досега.
— Ние наистина я харесваме — продължи Джени.
— Вярваш ли ни?
— Вярвам ви. Аз също я харесвам.
— Но обичаш ли я? — настояваше дъщеря ми с обичайния си невинен тон.
Не отвърнах нищо. Този отговор беше само за Джам и мен.
— Е, обичаш ли я? — включи се и Нана.
Замълчах и Нана поклати глава укорително.
— Какво мислите вие, момчета? — извърнах се аз към Деймън и малкия Алекс. Голямото момче запляска с ръчички и се усмихна и този отговор ми бе достатъчен.
— Тя наистина е страхотна — ухили се Деймън, който винаги оглупяваше малко в присъствието на Джамила.
Запътих се към нея, но за миг погледнах назад към семейството си — видях ги как се усмихват доволно. Но в гърлото ми сякаш бе заседнала буца. Не знаех защо. Чувствах се замаян, коленете ми омекваха…
— Не мога да повярвам, че сте дошли всички — промълви Джамила, когато се озова в прегръдките ми. — Това ме прави щастлива. Господи, струва ми се, че ще се разплача! Въпреки че съм твърд детектив от отдел „Убийства“. А ти добре ли си? Не, не си добре. Виждам, че не си.
— О, вече се чувствам отлично. — Държах я здраво, сетне я вдигнах във въздуха и я завъртях около себе си.
За миг и двамата притихнахме.
— Ще се борим за малкия Алекс — заяви тя.
— Разбира се — уверих я. После казах нещо, което никога досега не бях казвал на Джамила, макар че много пъти ми се е искало. — Обичам те — прошепнах.
— Аз също те обичам — промълви и тя. — Повече, отколкото можеш да си представиш.
Една сълза се търкулна по бузата й. Попих я с целувка.
В този миг видях един фотограф да ни снима.
Същият, който беше пред къщата в деня, когато евакуирахме семейството ми.
Същият, когото бе наела адвокатката на Кристин.
Дали бе успял да заснеме сълзата на Джамила?
116.
Те дойдоха в къщата на Пета улица седмица след като Джамила се върна в Калифорния.
Отново те.
И настъпи най-тъжният ден в живота ми. Кристин беше тук заедно с адвокатката си и определения от закона попечител на малкия Алекс от Социалната служба за закрила на децата. Служителката носеше около врата си верижка, на която висеше табелка с името й, и тъкмо нейното присъствие ме притесняваше най-много. Децата ми бяха отгледани с толкова много любов и внимание, никога не бяха малтретирани, нито пренебрегвани. Нямаше нужда от намесата на Социалната служба за закрила на децата. Джилда Харанзо се бе явила в съда и бе извоювала да се дадат на Кристин временни права на попечителство върху малкия Алекс. Беше спечелила с твърдението, че чрез професията си съм застрашавал живота на децата си. Нямах сили да понеса тази ирония на съдбата. Опитвах се да бъда полицай, какъвто хората си го представяха, а какво получих в замяна?
Но знаех как трябва да се държа — заради малкия Алекс. Щях да потисна гнева си и да се съсредоточа върху това, което беше най-доброто за него. Щях да им окажа съдействие, докато им предавах най-малкия си син. Доколкото ми беше по силите, нямаше да позволя нещо да изплаши или разстрои момчето. Дори бях съставил за Кристин дълъг списък с всички неща, които Алекс обичаше.
Но Алекс явно не бе съгласен да сътрудничи. Той изтича зад краката ми и се скри от Кристин и адвокатката. Аз се обърнах и нежно го погалих по главата. Синът ми целият трепереше от гняв.
— Може би трябва да помогнеш на Кристин да заведе малкия Алекс в колата — обади се Джилда Харанзо. — Направи го, ако обичаш.
Наведох се и нежно обвих ръце около Голямото момче. После Нана, Деймън и Джени коленичиха до него за прегръдка.
— Всички те обичаме, Алекс. Ще ти идваме на гости и ти ще дойдеш да ни видиш. Не се плаши.
Нана подаде на момчето любимата му книжка — „Свирка за Уили“33. Джени му връчи протритата от гушкане плюшена крава Му. Деймън прегърна брат си, а сълзите се стичаха по страните му.
33
Детска книжка за домашно обучение от Езра Кийтс, с много красиви и забавни илюстрации, издадена за пръв път през 1964 г. — Б.пр.