Той отново хвърли гривната към Моли, ядосан, че тя не се държеше по начин, който бе очаквал. Моли се изправи бодро на крака, а гривната падна на одеялото.
— Сега трябва да тръгвам — каза тя малко припряно, като взе кошницата и бързо мина покрай него. Този път не си направи труда да го заобиколи, просто стъпи на одеялото и прескочи краката му.
— Червенокоске? — извика той, като скочи на свой ред, но тя вече се отдалечаваше по пътеката.
Тя се спря, обърна се и го погледна подозрително.
— Съжалявам, че се държах грубо — каза той, без да я поглежда.
— Всичко е наред.
— Исках да вземеш гривната, това е всичко.
Улф разбра, че тя не таеше лоши чувства към него, тъй като му се усмихна мило.
— Много си сладък.
Улф вдигна смаяно вежди.
— Сладък? — Никой не го бе наричал така… никога през живота му не го бяха наричали „сладък“.
Моли се обърна и продължи бързо по пътеката. Бе свалила качулката си и чудесната й коса се разстилаше по гърба й. Не бе попитала дали той щеше отново да дойде на следващия ден. Може би вече знаеше, че той нямаше да устои на изкушението.
Защо бе отказала да вземе гривната? А ако не е имала намерение да приеме, защо изобщо се съгласи да играе? По-късно му хрумна, че може би е искала да загуби.
— Не се отклонявай от пътеката, Червенокоске — прошепна той точно когато тя завиваше и изчезна в гората.
— Ти обичала ли си дядо? — попита Моли, като се опита въпросът да прозвучи колкото бе възможно по-невинно.
Баба Кинкейд бе приключила с обяда си, въпреки че според Моли не бе хапнала почти нищичко.
— Разбира се, че го обичах. Той беше добър човек.
Отговорът не бе по-добър от този на майка й „сама ще разбереш“.
— Но как разбра, че го обичаш?
Баба Кинкейд се отдалечи от масата, взе вълнения си шал и бастуна си и се настани удобно в люлеещия се стол край огъня. Моли винаги бе чувствала баба си по-близка от собствената си майка. Мери Кинкейд имаше прекалено покровителствено отношение към нея може би защото Моли бе единственото й дете и много пъти, когато се нуждаеше от съвет, Моли се бе обръщала към баба си. Баба Кинкейд бе разумна жена, която никога не се колебаеше да изкаже мнението си и понякога Моли чу чувстваше, че е по-лесно да бъде напълно откровена с баба си, отколкото с майка си.
— Любовта при мен не дойде изведнъж — каза баба Кинкейд, като се залюля леко в любимия си стол.
— Наистина ли?
— Бракът ни с дядо ти бе уреден от семействата ни. Едва познавах Майкъл, когато се омъжих за него. — Възрастната жена бе вперила поглед през прозореца към гъстата гора отсреща.
— Значи не си обичала, когато сте се оженили?
Дълго време баба й не каза нищо, а Моли не искаше да прекъсва мислите й.
— Уважавах го много, мислех си, че е разговорлив и весел, но не беше така. Не, в началото не го обичах. Любовта дойде по-късно.
Моли се отпусна на пода в краката на баба си.
— Но когато това се е случило, как си разбрала, че е истинската любов?
Баба Кинкейд й хвърли подозрителен поглед. Проницателните й очи като че ли виждаха и разбираха всичко.
— Днес си прекалено любопитна. Защо са тези въпроси за любовта?
— Искам един ден да се омъжа — отвърна Моли в опит да се защити. — Би трябвало да разбирам тези неща. Не е ли така?
В отговор баба Кинкейд се засмя.
— Разбира се, че трябва. Но за съжаление на въпросите ти не може да се намери лесен отговор. За всеки човек любовта е различна. Тя идва бавно, но понякога поразява човека като гръм. Може да дойде мощно и силно като приливна вълна. Може да дойде тихо и незабелязано. Има и някои нещастни души, които никога не срещат любовта.
— Колко тъжно. — Моли потрепери. Ами ако никога не познае истинската любов? Дали Улф Тревелиън някога е познавал любовта?
Като че бе прочела мислите й, баба й продължи.
— Но не трябва да се притесняваш за това, Моли. В теб има толкова много любов, тя блести в погледа ти. Никой мъж, който е обект на такава любов, няма да избяга или да не отвърне със същото. — Внезапно леката усмивка на възрастната жена се стопи. — Майка ти и аз не сме справедливи с теб, дете. Разчитахме твърде много на теб, а ти би трябвало да търсиш своя път в живота.
— Вие имате нужда от мен. — Моли постави ръка на коляното на баба си. — И колкото и да сте невъзможни, обичам ви и двете.
Моли почувства как тънките, деликатни пръсти галят косата й.
— Може би е време да започнем сериозно да ти търсим съпруг, дете. Ти си толкова красива, че това едва ли ще бъде трудно.
Звучеше толкова делово, толкова неромантично. Да й потърсят съпруг!