Уоли бе добро момченце и я слушаше внимателно, докато тя изтъкваше добродетелите на един мъж, когото всички мразеха. Малкият продължи да я слуша внимателно и когато Моли започна да говори за любовта и как тя може да се разпознае. Уоли изобщо не бе отегчен от дългото описание на зелените очи на Улф, нито пък беше шокиран, когато Моли призна, че всъщност се е надявала да загуби онази последна ръка и да получи целувката. Все едно разбираше какво му се говори, Уоли закри уста с дебелата си ръчичка и се засмя весело. Моли започна да прави смешни гримаси и бебето продължи да се смее.
Когато свърши с доставките и се върна в дома на Стела, Моли намери приятелката си дълбоко заспала в хладната спалня. Моли изми бебето, даде му бисквита и се зае да подреди кухнята на Стела, тихо, разбира се. Свари пълна тенджера с яхния, което не бе трудно, тъй като Стела имаше всичко необходимо и дори успя да закърпи една риза, която бе преметната на облегалката на един от кухненските столове.
През цялото това време Уоли й правеше компания. Той бе чудесен слушател дори когато тя говореше съвсем тихо. Моли бе задоволила нуждата си да каже на някого за Улф.
Четвърта глава
Моли знаеше, че Улф ще я чака, но, както винаги и този път той я изненада. Не носеше нито карабина, нито раница, одеялото също липсваше.
Улф се бе облегнал небрежно на един бял бор, спокойно наблюдаваше пътеката и я чакаше. В едната си ръка държеше малък, вече поувехнал букет от диви цветя, сини, жълти и бели.
Част от лицето му бе скрито в сянка, но Моли забеляза, че устните му бяха здраво стиснати, а очите му гледаха застрашително. Моли почувства как тялото й се стяга и се напряга, реакция, много наподобяваща страх, но все пак по-различна. Самата близост на Улф я вълнуваше и възбуждаше.
— Тъй като вчера отказа това, което според теб бе придобито по нечестен път, помислих си, че може би ще приемеш ето това.
Нямаше и следа от сърдечен поздрав. Със странна неохота Улф й подаде дивите цветя.
— Красиви са — каза Моли, като взе букета, стараейки се да не докосва ръката му. — Къде ги намери? Никога не съм виждала такива цветя да растат в гората.
Той не отговори веднага, просто я фиксираше известно време с поглед.
— Растат, но далеч от пътеката, близо до един поток.
— О! — Моли сведе глава, за да помирише цветята и да избегне поне за миг пронизващия поглед на Улф.
Днес между тях не стоеше нищо — нито самун хляб, нито колода карти. Това положение й липсваше, в него Моли все пак чувстваше някаква сигурност.
— А ти никога не се отклоняваш от пътеката, нали, Моли?
Моли вдигна глава и на свой ред впи поглед в Улф. Устните му бяха все така здраво стиснати, очите му гледаха все така сурово. В този момент изглеждаше толкова заплашителен и така безчувствен, както винаги го обвиняваха жителите на Кингспорт.
— Да — прошепна тихо тя.
— Страхуваш се, че ще се загубиш, ако се отдалечиш твърде много?
— Да.
Застанал толкова близо, Улф изглеждаше по-висок, а раменете му — по-широки. Моли би трябвало да се страхува от силата, която той излъчваше, но не бе така. Ако изобщо се страхуваше от нещо, то бе от необяснимата власт, която той имаше над нея.
— Няма да те оставя да се загубиш. — Гласът му бе нисък и дълбок. Улф вдигна бавно ръка. Ако искаш да видиш потока и дивете цветя, ела с мен.
Моли се поколеба, но Улф продължи да стои с протегната ръка, обърнал длан нагоре, очаквайки тя да откаже предложението му или да постави ръката си в неговата.
Ако сега му обърнеше гръб, никога нямаше да има друга възможност като тази. Никога. Нямаше никаква гаранция, че Улф утре отново ще бъде тук, или на следващия ден, не бе сигурно дали някога ще се появи отново. Моли колебливо остави тежката кошница до пътеката, след това постави ръката си в неговата. В сравнение с неговата, нейната ръка изглеждаше толкова малка, бледа и крехка. И все пак тя не чувстваше безпомощност или страх.
— Нямам много време — заяви тихо тя. — Баба ще ме чака.
Улф улови ръката й с топлите си, силни пръсти и Моли можеше да се закълне, че той почти се усмихна.
— Понякога трябва да поемеш известен риск, Червенокоске.
Той я отведе настрани от пътеката, покрай белите борове и цъфнали астерии. Навлизаха все по-навътре в гората, толкова дълбоко, че Моли дори не си бе представяла, че някога ще стигне дотук. През клоните и листата на дърветата проникваха слънчеви лъчи, които образуваха светли петна по невидимата пътека, по която вървяха.
Улф я държеше здраво за ръка. В обикновеното докосване на дългите му пръсти Моли чувстваше сигурност и в същото време вълнение, каквото не бе чувствала никога през живота си. Той вървеше пред нея предпазливо, като забавяше крачка, за да не я измори. От време на време се привеждаше, за да избегне някой нисък клон, като винаги поглеждаше през рамо, за да се увери, че не се е наранила.