— Следвай ме — изръмжа Улф, като мина покрай нея и с широки крачки се отправи към гората.
Моли трябваше да тича, за да го настигне, защото този път той не държеше ръката й.
Моли вдигна високо пелерината си и се затича да настигне Улф, останала без дъх. Той не се обърна нито веднъж назад, а чупеше ниските клони и ги хвърляше настрани. Не погледна към нея дори когато се налагаше да прави остри завои и тя лесно можеше да го загуби.
Накрая бе получила, целувката, която бе искала толкова много, но на каква цена! Би трябвало да се досети, че Улф нямаше да се задоволи с нещо толкова просто и красиво, като една невинна целувка. Би трябвало да се досети какво иска той, когато й протегна ръка и й предложи да тръгне след него, като се отклони от пътеката. Той искаше много повече. А Улф Тревелиън без съмнение получаваше всичко, което пожелаеше.
Скоро отново се озоваха на пътеката, там, където бе оставила кошницата си. Моли едва си поемаше дъх от умора, а дишането на Улф дори не се бе ускорило.
Моли се облегна на стъблото на едно високо дърво. Трябваше да се съвземе, преди да продължи. Със сигурност Улф щеше да изчезне, без да каже и дума повече, сърдит и разочарован. Той не изглеждаше като човек, свикнал на разочарования, тъкмо напротив, бе научен да получава всичко, което пожелае. Винаги.
Изобщо не трябваше да го следва навътре в гората, не трябваше да се отклонява от пътеката. Не бе свикнала с възбудата и вълнението, които продължаваха да я вълнуват. Копнеж. Празнота. Чувство за нещо важно, останало недовършено.
Моли очакваше той да изчезне в гората, без изобщо да й проговори, тъй като разочарованието и неудовлетворението бяха нещо твърде рядко за него. Но той не направи нищо подобно, а застана пред нея. Тялото му бе в непосредствена близост до нейното. Силните му пръсти хванаха брадичката й, той вдигна лицето й, така че тя бе принудена да го погледне в очите. Улф отново я целуна, лека, ефирна целувка, която накара кръвта й отново да кипне.
— Ние двамата още не сме свършили, Червенокоске — прошепна той, като леко бръсна устните й със своите.
Моли се изплъзна от прегръдката му и бързо избяга, като грабна кошницата. Не каза на Улф, не можеше да му каже, че всичко бе свършило.
Моли се бе чудила как щеше да се чувства, когато Улф я целуне. Сега вече знаеше. Любопитството й я бе отклонило от пътя не само в буквалния смисъл на думата. Това повече не можеше да продължава.
Улф Тревелиън никога нямаше да се ожени за момиче като нея. Той имаше пари и социално положение и можеше да притежава всяка богата и красива жена, която пожелае. В Ню Йорк със сигурност имаше много такива жени, които биха били подходящи за него.
И без значение колко й се искаше, тя не биваше да се отдава на никой мъж, освен на своя съпруг. Невинността й бе всичко, което можеше да му предложи.
Въпреки че разумът й диктуваше друго, Моли се обърна и погледна през рамо — Улф продължаваше да стои на пътеката и я фиксираше с поглед. С широко разтворени крака и скръстени на гърдите ръце, от разстояние той изглеждаше не по-малко заплашителен, отколкото от близо.
Баба Кинкейд беше напълно права. Улф Тревелиън бе опасен човек.
Червената й пелерина се развяваше, докато тя тичаше надолу по пътеката, а Улф не можеше да откъсне поглед от нея дори за миг, дори когато тя се обърна и погледна през рамо, като че ли се страхуваше, че той ще тръгне да я преследва.
Страшно му се искаше да го направи. Тя със сигурност знаеше това. И сега се страхуваше от него. Не поради слуховете за миналото му, а поради това, че той бе събудил страстта й, без тя да разбира това.
Страст. Той можеше да я усети в целувката й, можеше да я види в очите й, страст и невинност, съчетани в едно.
Никоя жена досега не му бе говорила за девственост. Разбира се, жените, които познаваше, бяха безнравствени като самия него и той се съмняваше дали някоя от тях изобщо си спомняше какво значи да бъде девственица.
Моли Кинкейд не беше негов тип жена, проклета да е, тогава защо я желаеше до болка? Улф стоя на пътеката дълго след като Моли се бе изгубила от поглед и той не можеше да види дори частичка от яркочервената й пелерина.
В Ню Йорк такава гора не съществуваше. Никой парк, без значение колко голям, не можеше да се сравни с гората. Тук царяха спокойствие и красота, които Улф рядко бе срещал някъде другаде.
Може би защото не си позволяваше лукса да се отдава по-често на мира и спокойствието, а красотата, която го заобикаляше, не бе естествена, а създадена от човека; като гривната, която Моли отказа да вземе, като хубавата архитектура или като жена, за чиято хубост се съдеше по красивите скъпи дрехи, които носеше и часовете, прекарани пред огледалото.