Това наведе Улф на мисълта, че ако покажеше например негодувание или че просто не ги харесва, баща му ще позволи да се задържат за повече от месец-два. Ставаше все по-трудно дете. Този кошмар продължи, докато Улф порасна достатъчно и тръгна на училище.
Тези години бяха непоносими за него, но когато настъпи време Улф да се върне вкъщи, баща му бе на смъртно легло. Наближаването на смъртта, не бе смекчило твърдия характер на стареца, решителността му да види империята си разширена и утвърдена само се бе увеличила. Това означаваше брака на Улф с Джийн Рутлидж, наследник, който да осигури продължението на рода, това трябваше да означава, че Улф е поел своите отговорности. Нещастието, което се случи в сватбената нощ на Улф, дойде твърде много на стария човек и три месеца по-късно той почина в съня си.
Улф остана сам да ръководи процъфтяващия корабен бизнес, към който през последните пет години бе добавил още много дейности — добив на дървен материал, дъскорезница, дори стоманолеярна, която бе купил наскоро. Бизнесът му бе организиран толкова добре, управляваше го толкова ефикасно, че много често Улф нямаше какво да прави и нищо наложително не го задържаше в Ню Йорк.
И той се върна във Ванора Пойнт, макар че още преди години трябваше да продаде тази огромна къща и да се установи постоянно в Ню Йорк сити. Нищо не го задържаше и не го привличаше тук и въпреки това от време на време чувстваше някакъв необясним импулс да се върне.
— Сър?
Улф се обърна и забеляза Ларкин, който беше останал на прага.
— Готвачката ме изпрати да ви кажа, че вечерята ще е готова след половин час.
Улф само кимна, а Ларкин се оттегли с безизразно лице.
— Ларкин. — Улф направи знак на иконома да се върне. — Ти познаваш повечето жители на Кингспорт, нали?
— Да, сър — отвърна Ларкин, като отново се върна в кабинета.
— Познаваш ли семейство Кинкейд?
Дори и ако Ларкин бе изненадан от този въпрос, той не го показа.
— Сега семейството се състои от Мери Кинкейд, сър, и свекърва й, Хелда Кинкейд, която живее извън града. И двете са вдовици.
Улф веднага отбеляза наум, че Ларкин пропусна Моли — съществен пропуск според него. Дали икономът му не се опитваше да предпази още една девойка от Кингспорт от Улф Тревелиън?
— С какво се занимават?
По лицето на Ларкин не можеше да се прочете нищо, дори и най-слаб интерес, но той се поколеба известно време, преди да отговори.
— Мери Кинкейд пече хляб. От време на време купуваме от нея. Освен това взима дрехи от някои неженени рибари и ги поправя и кърпи.
— Твърде много работа само за да припечелиш някоя незначителна сума — промърмори Улф.
— И аз мисля така, сър — заяви студено Ларкин. — Има ли нещо друго, сър?
В първия момент Улф искаше да освободи иконома и да се отдаде на размишления. Но в следния миг промени намерението си.
— Ами момичето? — попита остро той. — Моли Кинкейд?
Лицето на Ларкин запази каменното си изражение.
— Лично не я познавам, сър. Изглежда хубава млада жена.
В тона на Ларкин се долавяше едва доловим упрек. Всички знаеха, че „хубавите млади дами“ не бяха за Улф Тревелиън.
— Тя има ли си любим, Ларкин? — настоя Улф. — Някой хубав млад човек?
Погледът на Ларкин остана безизразен.
— Не вярвам, сър. През цялото време помага на майка си.
— Колко благородно — измърмори Улф под нос.
— Да, сър — отвърна Ларкин. — Ще желаете ли нещо друго, сър?
Какво очакваше старият човек? Че Улф ще поиска от него да му доведе момичето, за да го принесе в жертва?
Улф не се самозалъгваше за мястото в къщата си. Слугите му не го обичаха повече от жителите в Кингспорт. Понасяха редките му посещения именно защото бяха редки и защото им плащаше изключително добре. Всеки си имаше цена.
В този момент Улф разбираше, че Ларкин направо го мрази. Може би не толкова го мрази, колкото се отвращава от него. Нищо чудно, че старият човек никога не се обръщаше с гръб към него.
— Не! — сопна се Улф. — Не желая нищо друго. Надявам се, че този разговор ще си остане между нас, Ларкин.
— Да, сър.
Ларкин излезе от стаята, а Улф не се върна до прозореца, докато старият човек не затвори вратата след себе си.
Слънцето я грееше приятно, но на Моли й липсваше хладината на гората. Липсваха й високите дървета, чувството, че минава през някое специално място. Но не можеше да поеме риска да срещне Улф отново, а Моли знаеше, че той щеше да чака. Да чака за следващата целувка, щеше да настоява за близостта й и на нея щеше да й е все по-трудно да му откаже.
Миналата нощ отново го сънува, след като дълги часове се мята в леглото, без да може да заспи. Бе сънувала целувката му, страстта в очите му, които бяха събудили в нея чувства, които тя не можеше да обясни. Но имаше отчаяна нужда да облекчи болката в сърцето си.