— Ами ако истината е по-лоша от слуховете? — предизвика я той, като бързо се съвзе. — Ако ти кажа, че всичко, което си чувала, е истина?
— Няма да ти повярвам.
Беше очевидно, че бе успяла да го шокира. Нима никой не го е питал за онази нощ? Никога ли не говореше за тази тайна?
— Нищо ли не може да промени решението ти? — Улф се държеше така, все едно не бе чул тихото й уверение, че не вярва на слуховете за него. — Ако приемеш, обещавам ти, че няма да съжаляваш, Червенокоске.
— Напротив, ще съжалявам.
Моли очакваше, че той отново ще се опита да я убеждава. Ако само се приближеше до нея, ако само я докоснеше, щеше да й е много трудно отново да каже „не“. Ако я целунеше, тя дори би могла да си помисли…
Улф отново започна да крачи с огромни крачки в сянката на дърветата. Прокара дългите си пръсти през черната си коса. Моли се усмихна, но съвсем лекичко, без той да я забележи. Истина бе, че Улф Тревелиън не бе красавец, но в грубите му черти имаше нещо много привлекателно, в движенията на тялото му имаше неосъзната грациозност.
Той очевидно бе смутен и объркан, и Моли неволно го сравни с риба, останала на сухо. Нима никой преди не бе отказвал на Улф Тревелиън? Нима бе очаквал тя незабавно и без възражения да се съгласи на безобразното му предложение?
— Все пак трябва да има нещо, което би поискала — каза той, като внезапно спря и се обърна към нея. — Искаш ли собствена къща? Това ли е? Не е необходимо да живееш във Ванора Пойнт, ако не искаш. Ще ти купя къща в града, тогава ще идваш във Ванора Пойнт само докато аз съм там.
— Да, точно за това съм си мечтала — отвърна Моли иронично. — Да бъда градската курва.
Думите й наистина го шокираха и Улф вдигна въпросително вежди.
— Какво? — продължи тя. — Нима ще гледаш на мен по различен начин? И какво ще правя, когато ми се наситиш, Улф? Предполагам, че ще се намери някой друг в този град, който ще заеме твоето място, а когато и той се измори от мен, друг и друг…
— Няма да стане така — запротестира той.
— Няма да стане. Защото няма да го позволя.
Накрая Улф вдигна примирено ръце и се отдалечи, като пое по пътеката, водеща към гората. Преди да се скрие напълно между дърветата, баба Кинкейд отбори вратата.
— През цялото време го наблюдавах — каза тя. — Ако той направеше дори една стъпка към теб, щях да изляза само след миг, за да те защитя.
С тези думи баба Кинкейд размаха заплашително бастуна си. Моли отведе баба си обратно в къщата, като се чудеше какво да каже, за да обясни посещението на Улф. Настани възрастната жена да седне на люлеещия се стол и седна в краката й.
— Бабо, тревожиш се прекалено много. — Моли сложи ръка на коляното на баба си. — Мисля, че се държа много грубо с бедния Улф.
— Бедният Улф! — изрече презрително баба Кинкейд. — Надявам се, че си го поставила на мястото му.
— Така е, той няма да се върне повече.
— Добре. — Старата жена кимна доволно. — Ти си твърде сладка и невинна, за да бъдеш изложена на атаките на мъж като Улф Тревелиън.
Моли не бе напълно съгласна с баба си. Зад циничната маска се криеше един чувствителен човек. Студенината му също бе само привидна. За миг бе почувствала биенето на сърцето му, бе забелязала пулсиращата вена на шията му. Зад грубата му външност се криеше красота. Моли я виждаше в очите му, в редките му, но искрени усмивки. Но тя разбираше, че той не осъзнава красотата си. Никога нямаше да има възможността да му я покаже. Той искаше твърде много от нея. Повече, отколкото искаше да даде, дори и на Улф.
— Моли!
Моли бе толкова потънала в мислите си, че дори не бе чула приближаването на приятелките си, докато Хана не извика високо името й, за да привлече вниманието й. Стела носеше Уоли и Моли забеляза, че тя сега изглеждаше много по-добре, отпочинала, усмихната, косата й бе грижливо сресана. Хана, както винаги, изглеждаше чудесно. Русата й коса бе мека и права и тя предпочиташе да я носи спусната по гърба. Половината от заможните мъже в града ухажваха Хана, но никой не бе успял да открадне сърцето й, а тя казваше, че няма да се задоволи с нищо друго.
— Елате вкъщи, ще ви почерпя с кейк и чай — настоя Стела. Уоли протегна дебелите си ръчички към Моли и тя го пое. — Чувствам се много по-добре, искам да ви благодаря за всичко, което направихте за мен.
— Няма нужда да ми благодариш — отвърна Моли, като правеше смешни гримаси на бебето.
— Познайте какво научих — започна Хана с тайнствен глас.
Трите момичета тръгнаха към дома на Стела, Моли вървеше в средата. Нямаше много време, но половин час можеше да остане и пак да се справи със задълженията си.
— И какво си научила? — попита Стела, като вдигна отегчено поглед към небето.