Останалата част от пътя до къщата на баба си Моли измина неусетно, тъй като в ума й постоянно се въртяха представи какъв би бил животът им заедно. За сватбата им и за червенокосите деца, които той искаше да има.
Но когато къщата на баба Кинкейд изникна пред погледа й, усмивката на Моли угасна. Тя бе единствената, която бе щастлива от предстоящата женитба. Както винаги, баба й с радост я посрещна, дори поздрави Моли много по-весело от обикновено. Тя трябваше да бъде първата, която да узнае за женитбата й.
— Искам да ти кажа нещо — каза Моли, като изпразни кошницата на масата. — Нещо много важно.
Моли сложи кошницата в краката си и се обърна към баба си.
— Ще се омъжвам.
Очите на баба Кинкейд заблестяха весело.
— Вече ти е време, дете. Кой е щастливецът?
Моли си пое дълбоко дъх, приготвяйки се за атаката, която несъмнено щеше да дойде.
— Улф Тревелиън.
От изненада очите на баба й се разшириха.
— Не и той! Бог да ни е на помощ, кажи ми, че не е вярно.
— Аз го обичам — отвърна тихо Моли.
— Това е ужасно. — Баба Кинкейд подсили думите си, като тропна с бастуна си по пода.
— Аз мисля, че е чудесно.
Старата жена хвана ръката й и я стисна силно.
— Но той не те обича. Не може да те обича. Казвам ти, Моли, мъж като него не може да обича.
Дали това бе истина? Улф не й бе говорил за любов, но все пак бе невъзможно да не изпитва никакви чувства.
— Той има нужда някой да го обича, бабо. — Моли реши все още да не казва на баба си за осигурените й старини и за жената, която щеше да й прави компания. Тя щеше да си помисли, че Моли се омъжваше за Улф само от грижа за семейството си, а това не беше истина. Съвсем не. — Доколкото си спомням ти ми каза, че не си обичала дядо, когато сте се оженили и че любовта дошла по-късно.
— Това беше различно — изсумтя баба й. — И не ми отвръщай с моите собствени думи.
— Няма ли да ни пожелаеш щастие?
Баба Кинкейд въздъхна, пръстите й отпуснаха ръката на внучката й.
— Ти заслужаваш най-доброто, Моли. Разбира се, че ти пожелавам щастие, но все пак прецени нещата внимателно. Няма ли да помислиш все пак дали да не се откажеш?
— Не — отвърна убедено Моли. — Това е, което искам.
Имаше нещо много повече. Тя щеше да обича Улф и да го дари с червенокоси деца, а един ден… един ден той щеше да й отвърне с любов.
Улф гледаше втренчено документите пред себе си, числа, които трябваше внимателно да провери, но просто не можеше да се концентрира върху тях. Около него къщата кипеше от живот. В кухнята бе необичайно оживено, а Ларкин през целия ден постоянно влизаше и излизаше.
Улф бе успял да хвърли цялото си домакинство в смут с краткото съобщение за женитбата си. Дори резервираният Ларкин бе изненадан, когато господарят му съобщи, че ще се жени. Не знаеше от какво се бе изненадал повече: от факта, че той се женеше, или от това, че Улф Тревелиън бе намерил жена, която да го приеме.
Откакто бе направил предложението си, а Моли бе приела, Улф бе необичайно спокоен. Безпорядъкът в обикновено тихата къща въобще не го безпокоеше, не изпитваше и най-малкото съмнение. Нямаше какво да губи с този брак.
Искаше Моли и скоро щеше да я има. Когато семейният живот и червенокосата му жена му омръзнеха, щеше да се върне в Ню Йорк и да продължи да води ергенския си живот, както бе правил години наред.
Това бе чудесно разрешение и той мислено се поздравяваше, че тази идея му бе хрумнала. С Моли във Ванора Пойнт и бизнеса, и обществения си живот в Ню Йорк, той щеше да има най-доброто и от двата свята.
Брак, без никакви реални задължения. Жена и деца, които можеше да вижда, когато му бе угодно, и да ги оставя за известно време, когато му дотегнеха.
Улф чуваше шума, който идваше от гостната, но не му обръщаше внимание. Отправи се към кабинета си. Ларкин се бе погрижил за всичко: свещеникът, брачно свидетелство, храна, макар че Улф не разбираше защо се изискваше и храна. Сватбите и погребенията се уреждаха по много особен начин, отбеляза си той.
Улф спря, когато влезе през отворената врата на гостната. Прислужницата връзваше панделки, които висяха от извитата като арка дървена рамка, поставена в средата на стаята зад издигнат подиум. Тя си тананикаше тихо нещо весело.
Улф не разбираше защо бе цялото това суетене. Брачната церемония бе съвсем проста. Това, от което наистина имаха нужда, бе свещеник и един-двама свидетели. Жените бяха такива сантиментални глупачки.
Прислужницата се обърна и се наведе да вземе друга панделка. Когато се изправи, го забеляза застанал на няколко крачки от нея. Тя изпусна панделката и изпищя пронизително, както често правеше, когато той я изненадаше.