— Съжалявам, сър — каза тя, останала без дъх. — Вие ме изненадахте.
Тя фактически никога не гледаше към него. Погледът й бе насочен някъде над главата му, а ръцете й видимо трепереха.
Това бе реакцията, която Улф виждаше у другите, когато бе в Мейн. Ужас. Прислужницата бе младо момиче, не бе красавица, но не бе и грозна. Господарят й я ужасяваше.
Би трябвало да я уволни, но точно сега трудно би намерил друга.
— Продължавай. — Улф придружи думите си с махване на ръка, като продължи да стои на мястото си.
Момичето вдигна панделката и се опита да я завърже по същия начин, както бе направила с другите, но ръцете й продължаваха силно да треперят и тя не успяваше да се справи. Тя постоянно обръщаше глава назад и след като разбереше, че той не се бе помръднал от мястото си, продължаваше работата си. По едно време Улф започна да се чуди как още не си е счупила врата.
Когато отидеше в Ню Йорк, щеше да каже на Моли да прави с персонала каквото поиска. Ако поискаше, можеше да назначи още слуги или пък да уволни тези и да вземе съвсем нов персонал. Ако Моли поискаше петдесет слуги, той щеше да се погрижи тя да ги получи.
Улф осъзна, че се усмихва, докато излизаше от гостната, където щеше да се ожени след по-малко от двадесет и четири часа.
Бе сигурен, че с интерес ще наблюдава промяната у Моли. Обикновеното момиче щеше да стане Моли Тревелиън, богата жена, отдадена на мързел и удоволствие. Някой друг щеше да пече хляба й, да пере дрехите и да чисти къщата й. Ако пожелаеше, можеше да спи през целия ден и да изпълва свободното си време с удоволствия, които подхождаха на една богата жена.
Единственото й задължение щеше да бъде да го задоволява.
Седма глава
Моли знаеше, че хората често плачат по сватби, но не и по този начин. Тя гледаше право напред към свещеника, който говореше с монотонен глас, но не можеше да не чува риданията, които продължаваха неспирно зад нея.
Гостната във Ванора Пойнт бе украсена с огромни вази с рози — червени, розови и бели. Моли и бъдещият й съпруг стояха на издигнатия подиум, покрит с плюшен килим и под арката, украсена с панделки с цвета на цветята над главите им. Множество столове бяха поставени зад импровизирания олтар, но на церемонията присъстваха само няколко гости.
Майката на Моли ридаеше, баба й също подсмърчаше шумно. С изключение на мистър Хенсън, който бе придружил жените до Ванора Пойнт и който щеше да отведе Моли и Хелда вкъщи, единствените други свидетели бяха слугите на Улф.
Улф изглеждаше чудесно в официалния си черен костюм и бяла риза, но на лицето му бе изписано безизразно, дори студено изражение. Моли трябваше да си напомни, че за него това бе просто бизнес.
Тя повече предпочиташе лукавата усмивка и нехайната стойка на онзи Улф, когото бе срещнала в гората, но и този добре облечен и изискан мъж, който стоеше до нея, си имаше своето очарование. Никакъв костюм обаче не можеше да скрие огромната му сила, която Моли бе почувствала, когато се намираше в прегръдките му, не можеше да прикрие енергията, която Улф излъчваше дори в този момент.
Моли бе облечена в сватбена рокля, за която винаги си бе мечтала. Бе ушита от бял сатен, с перли и дантела, в долната част полите бяха широки и разкошни. Бели копринени цветчета бяха прикрепени на талията й, също такива бяха преплетени в косите й.
Накрая баба й бе тази, която успя да закрепи косата й във висока прическа. Бяха опитали да направят по-строга прическа, но въпреки това няколко немирни къдрици се бяха изплъзнали и се спуснаха по раменете и гърба й. Преди това Мери Кинкейд се бе опитала да направи косата й, заявявайки, че това е задължение на майката, но ръцете й трепереха ужасно, а тя не преставаше да плаче.
Моли им бе казала за предложението на Улф и двете жени приеха, че тя се жертваше заради тях. Опита се да им обясни, че не е така, но нищо не можеше да ги убеди в противното. Потрепериха от страх, когато Моли им каза, че обича Улф и й припомниха за смъртта на първата му жена. По този въпрос майката и бабата на Моли накрая постигнаха съгласие. Доколкото Моли можеше да си спомни, Хелда и Мери Кинкейд никога не постигаха съгласие по никакъв въпрос.
Отново и отново й напомняха за съдбата на първата мисис Улф Тревелиън, докато накрая Моли им забрани да говорят по този въпрос. За пръв път в живота си им забраняваше нещо и бе изненадана, когато й се подчиниха.
Моли се усмихна, когато Улф взе ръката й и постави пръстен на безименния й пръст. Това не бе обикновена златна халка, а едно изобилие от сапфири и диаманти на златна подложка. Улф й каза, че пръстенът е принадлежал на майка му. Нямаше време да поръчват пръстени специално за случая, по-късно той й обеща да поръча какъвто пръстен пожелае.