— Ако изчакате в трапезарията, след малко ще ви сервирам закуската, госпожо.
Беше едва първата сутрин, откакто бе станала мисис Тревелиън и вече направи грешка. Дали бе забранено на господарката на къщата да влиза в кухнята?
— Разбира се, мистър Ларкин.
Моли се обърна и се отправи по дългия коридор, стъпките й отчетливо отекваха в огромното помещение. Може Улф и да не закусваше, но все пак тя искаше да го види. Дали щеше да я целуне за добро утро? При тази мисъл на лицето й разцъфна усмивка.
Моли надникна в гостната, където се бе състояла сватбената церемония. В стаята нямаше и следа от тържеството — олтарът, розите, подредените столове, всичко бе изчезнало. И все пак това бе една много хубава стая, единствената в тази къща, която бе виждала досега с подчертано женско влияние в нея. Стаята бе празна, но това не я изненада. Моли не можеше да си представи Улф в тази светла и просторна стая. Когато си мислеше за него, когато си го представяше, това бе или под сенките на дърветата, или в тъмната стая, осветен само от меката светлина на свещите.
Следващата стая бе библиотеката. Колкото гостната бе светла, толкова библиотеката тънеше в полумрак. В тази стая се чувстваше мъжкото присъствие. През целия си живот Моли не бе виждала толкова много книги. Цялата стена бе в полици с книги, подвързани с кожа, освен това в стаята имаше няколко примамливо изглеждащи кожени кресла, до които стояха лампи цветни абажури.
Стаята можеше да стане много приветлива, ако тежките завеси се дръпнеха встрани и тук-там се сложеше по някоя ваза с рози. Светлина и цвят, точно от това се нуждаеше тази къща.
Моли затвори тихо вратата и се отправи към следващата стая. Бутна леко вратата навътре, както бе направила и с предните стаи, и се озова лице в лице със съпруга си. Улф вдигна рязко глава от документите на бюрото си и се намръщи.
— Не знаеш ли, че трябва да почукаш? — изръмжа той.
Моли затвори вратата, пое си дълбоко дъх и лекичко почука със свити пръсти на тежката дъбова врата. Зачака. След като не получи отговор, почука отново. Нищо. Моли отвори вратата и влезе смело в кабинета.
— Не знаеш ли как да казваш „влез“?
Улф се облегна назад в стола си и впи поглед в нея.
— Какво правиш тук?
— Помислих си, че може да поискаш да закусиш с мен. — Моли нямаше намерение да позволи на мрачното му настроение да развали тази хубава сутрин.
— Аз не закусвам. — Той я отпрати с леко махване на ръката и отново насочи вниманието си към документите на бюрото.
— Точно това каза и мистър Ларкин.
Улф бавно вдигна поглед към нея.
— Но може би ако закусиш, няма да стоиш така нацупен и вкиснат.
— Моли, имам работа.
Тя пристъпи към него и видя огромната купчина документи на бюрото, изписани с цифри и набързо нахвърляни бележки.
— О! Предполагам, че би трябвало да изляза и да те оставя сам.
— Да, точно така.
— Ще се видим ли по-късно?
Улф вдигна към нея изпълнен с досада поглед.
— Не мисля, че ще имам време.
Тази сутрин Моли разбра, че не й е позволено да ходи в кухнята, а сега Улф я отпращаше с безразличие.
— И какво да правя цял ден?
Безразличието му се смени с раздразнение, но на Моли това изобщо не направи впечатление. С този поглед Улф Тревелиън можеше да уплаши някой мъж, но не и нея.
— Това, с което се занимават обикновено жените. Шиене. Четене. Можеш да поспиш малко.
— Но аз току-що станах.
— Моли!
Може и да бе разгневен, но я харесваше. Малко. Бе й доказал това през изминалата нощ със своята нежност и загрижеността си. Тя му се усмихна, опитвайки се да разсее лошото му настроение.
— Помислих си, че бихме могли да си направим пикник в гората по-късно следобед.
Улф вдигна отегчено ръце и се облегна отново на стола си.
— Какво ще правиш, докато съм в Ню Йорк Дори когато съм тук, не можеш да очакваш от мен да те забавлявам постоянно.
Това бе нещо, върху което не се бе замисляла, когато прие предложението му за брак.
— Доколкото си спомням, ти спомена, че когато дойдат децата, ще стоя тук с тях, но трябва ли и сега да остана, докато ти си в Ню Йорк?
— Да.
Това бе рязък и груб отговор, с който Улф целеше да приключи неудобния разговор. Но Моли не можеше да остави нещата просто така.
— Тръгваш следващата седмица, нали?
— Да.
Утвърдителният му отговор бе остър и хаплив. Моли захапа долната си устна, но само за миг. Не искаше да показва несигурността си пред него.
— И колко време ще отсъстваш?
Моли зачака за отговор, но такъв не последва.
— Няколко дни? Седмици?
Улф продължаваше да я гледа, без да продума.
— Месеци?
— Не знам. — Той отново насочи поглед в документите пред себе си. — Може би.