Моли би трябвало да излезе от кабинета му с усмивка, преструвайки се, че не я засяга. Но я засягаше. Много. Тази къща щеше да стане много самотно и пусто място без Улф. Дори сега изглеждаше такова, когато той не си бе вкъщи.
— Имам една идея — обади се Улф. — Кажи на Ларкин да се свърже с шивача в Кингспорт и да му поръча няколко прилични рокли. Това ще ти ангажира вниманието за известно време. Още повече че ми омръзна да те гледам постоянно облечена в кафяво, сиво и бяло.
Бе успял да изкаже предложението си така, че то недвусмислено се превърна в обида.
Моли си напомни, че Улф бе казал честно и ясно какво представлява този брак за него. От всички жени, за които можеше да се ожени, той бе избрал нея, защото не бе взискателна. Той искаше жена, която лесно да може да оставя, когато си поиска, която да топли леглото му през нощта и да го дари с червенокоси деца. Улф не искаше нищо повече от нея. Не компания и приятелство и със сигурност не любов.
Животът й тук щеше да бъде много по-труден, отколкото си бе мислила.
Улф успя да пропилее целия ден, като остана затворен в кабинета си, преглеждайки сметки, които можеха да почакат. Криеше се. Не можеше да си спомни никога, преди да се е крил от някого.
Моли отново го бе направила.
Улф веднага разбра миналата нощ по израза в очите й, че тя е невинна. Невинна, но не свенлива. И беше негова. Изцяло негова. Боже господи, никога преди не бе любил девственица.
Повече не бе влизала в кабинета му след сутринта, когато му бе предложила закуска. От време на време се бе ослушвал и я бе чул да се движи из библиотеката, да размества някои неща и да си тананика. Но сега наоколо бе тихо. Твърде тихо.
Когато Улф отвори вратата на кабинета Ларкин бе в коридора и чакаше.
— Къде е мисис Тревелиън?
В продължение на един дълъг миг Ларкин не каза нищо. Възрастният човек не одобряваше тази женитба, но никога не би изразил несъгласието си. Това не беше негова работа, а Ларкин много добре знаеше къде му е мястото в тази къща.
— Мисис Тревелиън излезе на разходка преди известно време, сър.
— И вие я пуснахте? — сопна се Улф.
— Тя настоя — отвърна икономът.
— Ти трябваше да отидеш с нея.
— Поисках, но тя ми забрани, сър.
Улф спря по средата на коридора и погледна през рамо.
— Тя ти е забранила?
— Да, сър — въздъхна Ларкин.
Улф излезе тичешком от къщата. Трябваше да провери градината, конюшните, близката гора. Със сигурност тя не би се осмелила да навлезе в гората без придружител.
Разбира се, че щеше да посмее.
Оставаше скалата и спиращата дъха гледка на Атлантическия океан. Улф заобиколи къщата, като забави крачка. По принцип избягваше издадената към морето скала и великолепната гледка, която се откриваше от нея.
Забави още повече крачка, когато я видя. Моли седеше на едно одеяло, недалеч от ръба на скалата. Бе подвила крака под себе си, дългата й червена коса се спускаше свободно и вятърът си играеше с нея. Червените къдрици се спускаха под кръста й като разтопено червено злато под лъчите на слънцето. Още малко и щеше да се нахвърли върху нея, когато забеляза, че раменете й се тресат. Ако направеше една стъпка, със сигурност щеше да чуе риданията й. Улф се почувства като истински мерзавец. Защо се беше оженил за нея и бе разрушил живота й? Защото тя го изкушаваше? Светът беше пълен с жени, които лесно би могъл да има. Дали защото тя не се страхуваше от него? Улф си даваше сметка, че това беше първото нещо, което го бе привлякло у нея, но в Ню Йорк имаше много жени, които не се страхуваха от ужасяващата история, причина за скандала.
Всъщност беше се оженил за нея, защото я желаеше. Защото бе дяволски решен да получи това, което искаше. Парите бяха власт, а Улф изобщо не се колебаеше да използва своите пари, за да получи това, което желаеше в момента. Бе пожелал Моли в момента, в който я бе видял.
Тя, изглежда, чу стъпките му, защото се обърна, хвърли поглед през рамо и изтри сълзите си.
— Седнала си твърде близо до ръба — заяви Улф с остър тон.
— Не, не съм — отвърна отбранително тя.
Улф не се приближи повече. Бяха изминали седем години, откакто за последен път бе погледнал от скалата към скалите долу и към онова, което бе останало от съпругата му.
— Какво има?
Моли се обърна с лице към него, но не се отдалечи от ръба. Просто присви колене и притисна към гърдите си отворена книга.
— „Малки жени“. Толкова е тъжна!
Въпреки решението си да остане далечен и непричастен, Улф й се усмихна без следа от обичайния си цинизъм.
— Затова ли плачеш?
Тя кимна. Червените й къдрици затанцуваха. Улф трябваше да си признае, че много харесва косата й. Цвета, меките къдрици, блясъка.