— Свърши ли вече работата си?
— По-голямата част — призна той.
Моли се отмести към едната страна на одеялото и потупа с длан мястото до себе си.
— Ела и седни при мен.
Улф се поколеба за момент, но след това пристъпи бавно напред и се отпусна до Моли. И като нея седна с гръб към океана.
— Ларкин каза, че си му забранила да те придружава.
— Точно така — отвърна упорито тя. — Всеки път днес, когато се обърнех, той бе някъде наоколо. И постоянно наблюдаваше, наблюдаваше. Ако кихна, веднага ми подава носна кърпичка. Ако ожаднея, той веднага е готов с чаша лимонада в ръка. Чувствах се наистина… неловко.
— Ларкин е много добър иконом — призна Улф. — Какво прави през целия ден?
Моли го изгледа косо, като сбърчи нос.
— Нищо определено. Хариет, изглежда, не ми позволява да влизам в кухнята.
— Коя е Хариет?
Очите й се разшириха от изненада.
— Готвачката ти, Улф. Да не искаш да кажеш, че не знаеш дори името й?
— Не, не го знам.
— Ужасно — отвърна Моли. — Опитах се да разгледам къщата, но постоянно попадах на Шърли.
— А тя е…
— Прислужницата. Тя е ужасно страхлива. — Моли сложи късче хартия в книгата, за да си отбележи страницата и я затвори внимателно. — След като два пъти сбърках за един ден, се затворих в библиотеката.
— Чух те.
Моли въздъхна дълбоко.
— Виждаш ли? Не мога да направя нищо както трябва. Не исках да те безпокоя…
— Не си ме обезпокоила — прекъсна я Улф, по някаква непонятна причина почувства необходимост да я убеди, че да я чува как се движи и тананика в библиотеката, не би смутило деня му.
— Какво ще правя, когато заминеш? — Моли отправи поглед към голямата къща. В гласа й имаше молба, която той се опита да пренебрегне. — Най-вероятно ще прочета всяка книга в библиотеката, докато се върнеш.
— Съмнявам се.
— Но нали каза, че може да отсъстваш с месеци. — Моли се намръщи.
Тя наистина се разсърди. Молбата в гласа й, широко отворените очи, издадената леко напред долна устна. Човек почти можеше да си помисли… че той ще й липсва, докато е в Ню Йорк. Невъзможно!
— Вероятно няма да отнеме толкова време — призна той. — Едва ли ще е възможно да създадем семейство, като аз съм в един щат, а ти в друг.
Лицето й се озари от усмивка, нацупеното изражение изчезна.
— Искам много деца.
— Много?
— Поне шест — призна тя. — И не искам никакви прислужници и гувернантки. — Тонът й бе твърд и непреклонен. Ако по този начин и с този тон бе забранила на Ларкин да я придружи, тогава нищо чудно, че той се бе подчинил. — Сама ще си ги гледам. Не можем да очакваме от чужд човек, че ще обича децата ни така, както ние ще ги обичаме.
— Разбира се, че не — отвърна малко рязко той, но в представите си вече виждаше всичко това. Шест червенокоси деца, които тичат из къщата с майка си, която ги гони весело или не чак толкова весело. Къщата Тревелиън вече никога нямаше да бъде същата.
Какво бе направил той?
— Мислиш ли, че шест деца ще бъдат достатъчно? — попита весело тя. — Дали ще бъдат достатъчно, за да се продължи родът Тревелиън?
— Повече от достатъчно — отвърна Улф.
— Ако, разбира се, не са всичките момичета.
Въображението на Улф продължаваше да рисува различни картини. Шест червенокоси момичета, досущ приличащи на Моли, тичат из къщата и я обръщат наопаки. Ужасно.
— Добре ли си? — Моли наведе глава, за да види лицето му отблизо. — Господи, изведнъж страшно пребледня. Ако хапнеш нещо, сигурна съм, че неразположението ти ще премине.
— Това няма нищо общо с физическото ми състояние — процеди Улф през стиснати зъби.
Моли само се усмихна.
Улф изпита желание да я обладае тук, сега, на одеялото и без съмнение би го направил, ако не беше сигурен, че Ларкин ги наблюдава отнякъде. Наблюдава ги, за да види дали Улф Тревелиън ще хвърли и втората си съпруга от скалата. Или може би, за да разбере дали Моли ще предпочете смъртта пред още една нощ в леглото му.
Отдавна не бяха го безпокоили приказките, които хората разпространяваха за него. Много бавно си бе изградил защита срещу омразата им и лъжите, и колкото повече време минаваше, толкова по-силна ставаше вътрешната му сила и упоритост. Знаеше истината и изобщо не го бе грижа какво мислят, и в какво вярват другите.
Изненадан осъзна, че Моли го бе поканила да се присъедини към нея, да седне до нея тук, на скалата, че се бе облегнала доверчиво на него. Разбира се, тя му бе казала миналата нощ, че е сигурна, че той няма да я нарани. Откъде знаеше? Защо му се доверяваше?
Отказът й да приеме за истина ужасяващите истории за него отначало беше просто възбудил интереса му, но след това наистина го бе озадачил. В зависимост от настроението, в което изпадаше, Улф я мислеше ту за глупава, ту за изключително умна и смела.