Моли рязко спря. Раздразнението на Улф се бе превърнало в гняв. Видя това в очите му, в твърдо стиснатите му устни. В този момент си спомни защо Улф не стъпваше в Кингспорт.
— Искаш твърде много, Моли — каза той, като се изправи.
— Не исках да кажа… — Думите й заседнаха в гърлото, докато той с бързи крачки излезе от трапезарията.
Девета глава
Моли чакаше търпеливо, както предната нощ, седнала в леглото. Беше облечена в същата нощница, макар да знаеше, че Улф веднага ще я махне. Меката светлина на свещите придаваше на стаята топлина и уют. В съседната стая се чуваха стъпките на Улф. Моли чуваше как той отваря и затваря чекмеджета, влачи по пода нещо тежко, вероятно някой пън за камината. Продължи да чака дълго, след като в съседната спалня бе настъпила пълна тишина.
Той със сигурност нямаше намерение да прекара нощта в собствената си спалня само защото му бе казала, че той би могъл да й донесе подаръците. Не искаше да каже това. Всъщност искаше, но се бе сетила какво би означавало това за него.
След като чака напразно толкова време, Моли, без да се колебае повече, отхвърли завивките и се измъкна внимателно от леглото, толкова внимателно, че голямото легло дори не скръцна. Не можеше да разбере Улф, все още не. Миналата нощ той бе толкова нежен и внимателен с нея, а днес изглеждаше толкова студен и безразличен.
Трябваше да има нещо в Улф, което тя да можеше да нарече свое, иначе за тях нямаше да има щастие. Нещо, което да ги сближава. Не можеше да му позволи да я пренебрегва през целия ден и през нощта.
Моли със замах отвори вратата, която разделяше двете спални. Улф седеше в широкото тапицирано кресло пред камината, бе облечен само с панталоните си, а светлината от огъня хвърляше приглушени ивици светлина по тялото му. В едната си ръка Улф държеше чаша с бренди, а в другата — запалена пура.
Изглеждаше вбесяващо доволен, когато обърна глава към нея и я погледна. Моли затвори вратата, пое си дълбоко дъх и почука тихо.
— Влез.
Улф гледаше огъня, а не нея, когато тя влезе. Моли се почувства привлечена от топлината на огъня. Без да пророни и дума, тя прекоси стаята и седна на килимчето пред камината в краката на Улф. Сега пламъците огряваха лицето й, а необичайно студеният й съпруг бе зад нея. Моли погледна през рамо мъжа си, остро изсечените черти на лицето му, които дори светлината на огъня не можеше да смекчи.
— Съжалявам, ако съм казала нещо, което да те разстрои.
Улф сведе поглед към нея и Моли разбра, че предишният му гняв се бе изпарил.
— Ти не ме разстройваш, Моли. Ако бях рязък с теб, то беше, защото не спах добре. Уморен съм, това е всичко.
Той наистина изглеждаше ужасно изморен, каза си Моли, не обичаше да го безпокои, но…
— Защо трябва да имаме отделни спални? — Моли се опита да зададе въпроса си с обичаен тон, но самият въпрос изобщо не бе обичаен или маловажен.
Улф се поколеба. Моли долови въздишката му.
— Защото не мога да спя много, а ти ще си починеш по-добре, ако си в своята стая и в собственото си легло.
— Не спиш, не ядеш. Не се ли нуждаеш и от нещо друго, освен от брендито и тези пури?
— Не — отвърна бързо той.
Моли се помести малко, като се облегна на креслото на Улф и се настани удобно между широко разтворените му крака.
— Ще се почувстваш ли ужасно разочарован, ако ти кажа, че не искам да имам своя собствена спалня?
Той не отговори веднага, затова Моли наведе назад глава да види лицето му. Устните му се извиха в едва доловима усмивка.
— Не — каза накрая той. — Няма да се почувствам разочарован.
— Добре.
Моли отново впи поглед в огъня. В края на краищата, всичко се нареждаше добре. След като разбра, че Улф няма да се сърди, тя се отпусна и облегна глава на коляното му. Той, изглежда, нямаше нищо против. Няколко минути по-късно той загаси пурата — дали защото му бе казала, че мирише лошо, — след което зарови пръсти в косата й.
— Какво искаш, Червенокоске? — той продължи да гали косата й.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Какво искаш от мен? — уточни той. — Какво?
В този момент бе по-лесно да гледа огъня, отколкото да погледне Улф в очите. Всичко, което искаше Моли е любов. От всичко на света най-много искаше Улф да я обича. Но не можеше да му каже това. Беше твърде рано. Но все пак трябваше да бъде откровена с него.
— Предполагам, че искам да се нуждаеш от мен.
— Защо?
Съвсем естествено Моли обви с ръка единия му крак и го прегърна. Какво друго би могла да каже?
Че да се нуждае от нея бе най-близо до това да я обича? Че ако се нуждаеше от нея, тогава нямаше да я изоставя с месеци, да не й обръща внимание през деня, а и през нощта? Пръстите, които си играеха с косата й, стиснаха по-силно. Улф я принуди да го погледне.