Едно от големите удобства на къщата, което за Моли бе същински лукс, беше личната й баня, свързана със спалнята й. Знаейки, че Улф няма да закусва с нея, Моли се потопи във ваната, където водата бе започнала да изстива. Стомахът й се обаждаше, напомняйки й, че е гладна, но удоволствието от сутрешната баня не би пропуснала дори заради закуската. Бе събрала косата си на хлабав кок и няколко дълги къдрици се спускаха свободно по рамото й, краят им се губеше във водата.
Когато бе пристигнала в новия си дом, бе открила, че банята й е пълна с благовонни масла и ароматни сапуни. От една закачалка до вратата висяха хубави дебели хавлиени кърпи, които всеки ден се подменяха.
Моли се облегна назад и вдигна поглед към високия таван. След няколко дни Улф щеше да се върне в Ню Йорк. Тази мисъл изтри усмивката от лицето й. Без него къщата щеше да се превърне в много самотно място. Хариет не я допускаше в кухнята, Шърли бързаше да излезе от стаята, когато тя влезеше, а мистър Ларкин… мистър Ларкин изобщо не можеше да й прави компания.
Още само няколко дни и Улф щеше да си замине оттук.
Мислите й бяха прекъснати от високия глас на Улф, който силно викаше името й.
— В банята съм — извика в отговор Моли и миг по-късно Улф отвори вратата.
В погледа му проблесна гняв и нетърпение. В миг изражението му се смекчи, но на Моли не убегна тази промяна.
— Заминавам за Ню Йорк още днес — заяви той, като я гледаше право в очите.
— Какво?!
— Току-що получих телеграма. В стоманолеярната са възникнали проблеми.
— О! — Моли почувства как краката й се подкосиха. — Това е толкова неочаквано.
По израза на лицето му не можеше да се прочете нищо. Изглежда изобщо не съжаляваше и не го интересуваше, че времето, което прекараха заедно, бе толкова кратко.
— Ако не искам да изпусна влака, ще трябва да си приготвя багажа и да тръгна след по-малко от час.
— След по-малко от час? — Моли се опита гласът й да не прозвучи така, сякаш се оплаква. Спомни си, че Улф не искаше претенциозна жена. — Кога ще се върнеш?
— Не знам. — Той излезе от банята и затвори вратата след себе си.
Моли излезе от ваната и се изсуши, вече не чувстваше глад, от доброто й настроение не бе останала и следа. Облече се в най-хубавата си сива рокля, за да изпрати съпруга си. Не бе имала време да си поръча нови дрехи. Спомни си, че на Улф му бе омръзнало да я гледа постоянно в сиво, кафяво и бяло. Той щеше да отиде във вълнуващия и интересен Ню Йорк, пълен с красиви, хубаво облечени жени, а нея щеше да запомни в невзрачното й облекло: обикновена сива рокля.
Застанала встрани, Моли гледаше как Улф събира багажа си. Той не я заговори, затова и тя предпочете да запази мълчание. Той не искаше бъбрива жена. Не й бе присъщо да плаче, но точно в този момент й се искаше да направи точно това.
Щеше да изглежда пълна глупачка, ако заплачеше просто защото той заминава, когато на него очевидно му беше все едно. Всъщност, изглежда, той с нетърпение очакваше да се върне в Ню Йорк и Моли не бе изненадана. Без съмнение в Ню Йорк бе много по-интересно отколкото тук, във Ванора Пойнт.
— До скоро, Червенокоске. — Улф забърза надолу по стълбите с две малки чанти в ръка.
Моли го следваше на дискретно разстояние. До скоро? Това ли бе всичко?
— Улф? — извика тя, когато той отвори входната врата.
Той спря, бавно се обърна и й хвърли неразгадаем поглед.
— Няма ли да ме целунеш за сбогом?
Моли не искаше да изглежда нацупена или сърдита. В продължение на един дълъг миг Улф стоя така, без да помръдне, накрая остави чантите на земята и се върна в подножието на стълбите, където стоеше Моли.
— Искаш целувка, така ли?
— Не мисля, че искам твърде много — отвърна Моли, опитвайки се да се защити.
Той я целуна бързо и нетърпеливо, без съмнение, за да я накара да замълчи. Устните му едва докоснаха нейните, студено и безстрастно, както в деня, когато се ожениха. След това устните му се отделиха от нейните, но преди да вдигне глава, от гърдите му се откъсна глух стон и той я целуна отново. Този път целувката бе истинска.
— До скоро, Червенокоске — каза отново той, като с нежелание се откъсна от нея.
— До скоро, Улф — отвърна тя, като се пресегна и без нужда оправи ревера на сакото му. — Пази се.
Улф й обърна гръб и се отправи към вратата.
— Не забравяй, че поне от време на време трябва да се храниш и почиваш.
Улф взе чантите си и излезе от къщата, като затръшна вратата след себе си. Моли вече мразеше тази огромна къща без Улф. Беше твърде голяма, твърде тъмна, твърде празна. Като въздъхна дълбоко, Моли седна на най-долното стъпало на стълбата. Минути по-късно Ларкин мина покрай нея, а тя продължаваше да стои там, сляпа и глуха за всичко, обхванала главата си с ръце.